Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината. В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли.
Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.
Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше…Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска — нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това…
В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло.
Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки. Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!
Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.
То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце…Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.
То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и шарени картинки — от ония, които красят прозорците на магазините — гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.
„Някой умира в тоя час!“ — помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа. Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща…
— Бабо — извика детето. — Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! — И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.
И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.
А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица — то беше замръзнало през последната вечер на старата година. Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. „То е искало да се стопли!“ — казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.
Публикации
8 коментара:
Казват за Живота, че преминавал като сън. Според мен не Животът, а Смъртта е сън, но ...безкраен. Понякога се питам: “Кога е по-добре да дойде Вечният сън - в миг, когато човек е щастлив, или в миг, когато човек е нещастен?”. В първия случай ще избегне бъдещи разочарования и болки, а във втория - ще се отърве от разочарованията и болките, които в момента късат тялото и душата му. Така или иначе стигам до извода, че в Смъртта няма нищо страшно. Тя е красива и добра.
“Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.”
Когато мислим за Смъртта и за Живота и най-вече за Смъртта, трябва преди всичко да си зададем въпроса как едно или друго наше решение би се отразило на близките ни, на тези, които ни обичат и които ще трябва да продължат живота си някак си след като нас вече няма да ни има.
И какви са ми дивидентите от онзи период със суицидиката и "кризата на младежката възраст", с което обяснение някои решават да пощадят парашизоидните, различните и чувствителните...
"Животът е сън, а сънят е тайна..."
Нямам представа какви са ви дивидентите...
Явно сте си създали безпощадни дивиденти на "средната възраст", с които не щадите дори и себе си.
Преди да напиша коментара си, искам да цитирам Миямото Мусаши(XVII в. Япония):
“ Смъртта и животът са двете големи тайни или по-точно двете страни на една тайна. Източната и западната култура (Изтока и Запада) се различават коренно в отношението си към смъртта. На Изток смъртта е по-уважавана отколкото животът и това е резултат от древния опит на източната цивилизация. На Запад животът е по-уважаван от смъртта, резултатът е постоянно душевно напрежение, неврози, стрес, дори лудост...................
............Парадоксът е, че ако почиташ живота повече, ще се страхуваш от смъртта. Тя ще бъде твой противник. Когато смъртта е твой противник, ще бъдеш напрегнат и притеснен през целия си живот, защото тя може да дойде всеки момент. Колкото и да се опитваш да я отричаш и да не я забелязваш, никога не можеш да я унищожиш. Тогава под лъскавата повърхност на живота ще бъдеш в постоянен страх. Всъщност, ако погледнеш дълбоко в себе си, ще видиш, че в основата на всеки страх е страхът от смъртта.
На Изток смъртта е на по-голяма почит. На Изток няма този страх от смъртта. Животът е движението, смъртта — пристигането. Животът е пътят, смъртта е целта. Животът е дървото, смъртта — плода. Когато смъртта дойде, това означава, че вселената е готова да те приеме обратно при себе си.”
Дотук бях по темата, но сега искам да “драсна това-онова” за анонимните коментатори:
1. Към първият Анонимен: Вие сте щастлив човек и свободен - завиждам Ви!
2. Към втория Анонимен. По-добре идете в кабинета си, “докторе”, и чакайте девиденти от доброволци-пациенти, които все още не са предпочели врачките пред Вас.
3. Към Админа: Възхищавам се на прекрасните идеи, които сте осъществили: нов дизайн на Входа в Sahrazada и нов линк към “Компас”. Може ли да ви поздравя с две мини-подаръчета по този случай? Едното е легенда за русалките(ще Ви я изпратя на е-мейла), а другото е една песен за Русалката на Входа http://www.youtube.com/watch?v=SL86VA9R3to&feature=related
Вместо анкета - какво предпочитате:
Eduard Grig
http://svejo.net/home/link_summary/191632-Edvard-Grig-Utrinno-nastroenie-Edvard-Grieg-Morgenstimmung?feature=5
или Александър Грин, да кажем?
Никой не се включи в анкетата. Аз се осведомих от Уикипедия, че Александър Грин е руски писател, а неговото творчество е пълна противоположност на това на Едгар Алът По. Александър Грин създава утопичен свят населен с идеални герои, които са постигнали всичко, за което са мечтали. Не съм чела нищо от този автор, но харесвам Едгар Алън По, сигурно ще ми харесат и идеализираните образи на А. Грин. Или не би трябвало да е така, защото почитателите на единия отхвърлят произведенията на другия?
Хареса ми и произведението на Eduard Grig.
И накрая нека да не се сърдиме на докторите и те имат нужда от приказния свят на Шехерезада, когато са извън кабинетите си (доброволно или насилствено) поставени там. :)
Ех, анонимни №Х, №У и №Z, питайте мама и тате помнят ли 1962 година? Тогава момичетата, които обичаха приказки, гледаха по няколко пъти филма “Алените платна”(по Александър Грин) и мечтаеха за Василий Лановой (в ролята на капитан Грей) и завиждаха на Анастасия Вертинская(в ролята на Асол). От тогава мина почти половин век. Някои от момичетата срещнаха в живота своя капитан Грей(и аз съм една от тези щастливки!). Но сега отворих книгата и си припомних вълнуващата реплика на капитана:
“Вие виждате колко тясно се сплитат тук съдбата, волята и свойствата на характерите; аз отивам при оная, която ме очаква и може да очаква само мене; аз също не желая никоя друга освен нея може би именно за това, че благодарение на нея разбрах една обикновена истина. Тя се състои в това — да правиш със собствените си ръце така наречените чудеса. Когато за някой човек е най-важното да получи едно петаче, което е най-скъпото нещо за него, лесно е да му дадеш това петаче, но когато душата крие в себе си зърното на пламенното растение — на чудото, ако си в състояние, направи му това чудо.”
Благодаря ти, анонимен №2, че ме върна към размислите за чудесата. Ако ти си ”доктор”, когото запратиха нанякъде, прости им! Убедена съм, че ти ще можеш да лекуваш душите, защото си наясно с чудесата. Само че, защо трябва да избираме между две ”чудеса” (между Григ и Грин)? Искам и двете! Да си ненаситен за такива чудеса заболяване ли е?
Публикуване на коментар