20.11.09

Пътища и Пътеки сред тръни и лавандула

Пътеката на Пеньо Пенев е едно незабравимо стихотворение. Виждам, че на другите горски обитатели по другите коментари им е весело, но на мен ми е тъжно. И понеже имам лошия навик да се скривам от всички, когато ми е тъжно реших, че не е правилно, нали съм уж парче "учен-пси". Винаги, когато съм плакала и ми е било тъжно съм се крила от всички, дори и от семейството си. Незнам кой ми е втълпил, че това е нещо, което не се показва пред другите, защото е проява на слабост и е унизително.

Сигурно аз съм си го втълпила. Обаче не може вечно да развеселяваш другите, да си им в помощ и подкрепа, да си скалата на сред бурята в морето. Ето сега ми хрумна едно заглавие за мое ново стихотворение. "И Скалите понякога плачат".

Като тази Скала, която ви пише в момента. Дамммм много горд човек съм и това няма да се промени. А гордия човек счита за проява на собствената си слабост да показва пред другите, че също страда. Интересното е, че не го намира за слабост при другите, само при себе си!

И се крие в бърлогата си, седи сам като темерут и катил, докато не му мине. Аз ще знаете съм голям темерут и катил. Но как ще го знаете като ме виждате само като съм весела, хумористична и обгрижваща всички. Аз мога да седя сама и да мълча с дни като същински буреносен облак от който не иска да завали дъжд, но и не се отмества, за да изгрее слънцето.

С едно изречение не си харесвам характера, но и не смятам изобщо да го променям ей така нарочно! И сега що мърморя като дърта вещица под носа си? Ей тъй нарочно! Обаче пък спрях да плача. Не питайте защо плача! Първо няма да ви отговоря и второ не е ваша работа.

И един съвет от мен, никога не отваряйте книги за психология, най-големите катили правят точно това, а най-най-големите стават доктори, доценти и професори в тази област. Даааа така е, супер катилско е да седиш с доброжелателна усмивка върху мутрата си и да слушаш тревогите, страданията и мъките на хората.

И да си казваш: "Оооо страданието е извън мен, то е в другите, аз съм недосегаем/а". Смятам да зарежа всичко и да се отдам на писателска и поетична кариера! Е, разбира се няма да си зарежа сайтовете (те са ми като дечица) ще продължа да си ги правя.

Може би ще се отдам и на това да създам и да изградя в себе си една последователна и дълбока духовност. Нещо, което въпреки огромните ми знаия по религии, учения и духовни практики не направих през годините.

Моята духовност е хаотична, непоследователна, цинична, подигравателна и не бих казала повърхностна, защото не е предвид знанията и някои умения, но определено е цинична и надменна.

Повечето недосегаеми са такива. Както не веднъж съм казвала психолозите започнаха да стават политици и да седят в парламента. А за това се искат КАЧЕСТВА казано в подигравателния контекст.

В същност може и да не направя нищо от това, което казвам тук, а може и да го направя. Моите решения са странни и непредвидими дори и за мен. Но поне ги взимам бързо без излишни колебания. И от къде тръгнах по Пътеката на Пеньо Пенев и до къде стигнах. Е поне е ясно, че и на вас вгорчих настроението. Ама карай....

Юлияна Шапкарова

****

Пътека
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Пеньо Пенев

Дисекция на Душата

8 коментара:

Маргарита каза...

Мила скаличке с нежна душичка, наистина тази професия “пси”не е за хора като тебе! Ти си чувствителна - лекуваш душевните рани на другите като попиваш болката им. И ако се откажеш от тази професия, няма да загубиш ти, а тя. И без това истинските лечители на човешката душа като тебе са толкова малко. Това, че ще успееш бързо да се преустроиш, не се съмнявам. Ти не си обикновена скаличка, ти си “дялан камък”, а такива пасват навсякъде. Проблемът не е в това. Проблемът е, че ти си жестока към себе си. Не си причинявай това. Ето нещо, над което да помислиш и да промениш:
http://www.youtube.com/watch?v=YeUDdA5YMnw&NR=1

Юлияна каза...

Сложих линк горе, защото така както е копиран аз лично нищо не намирам. :)

Линда Гудман една от най-добрите астроложки (лека и пръст) казва нещо за раците и промяната. Ракът е като луната, която всеки месец се променя по четири пъти, но винаги си остава неизменно непроменена на небето.

А пък това е за жената Рак и то напълно се покрива с моето отношение към хората (човека), които обичам.

"Тя знае, че колкото и да се отдалечавате, гонейки мечтите си, винаги ще се завърнете при нея. И търпеливо ще ви очаква. Очите й все още ще са красиви, озарени от неземния блясък на лунния лъч, кухнята пак вкусно ще мирише, а тя загрижено ще ви погали и няма да ви пита нищо. Ако не ви е провървяло или сте нещастен, ще ви разкаже нещо смешно, за да ви развесели. После ще ви нахрани, а по-късно на светлината на камината ще се вгледате в спокойното й озарено лице и отново ще се запитате: „Наистина ли е лунна девица, изплувала от някоя мъглявина, или просто не е с всичкия си?" Но отговорът не е много важен."

За дисекцията на душата от клипчето. Има обич и обич и обич... Една обич минава за три дни или седмица като настинка или грип. Друга преминава за няколко години. Има и такава обич, която е за цял живот. Тази обич е и дар и изпитание, понякога завършва трагично, друг път щастливо. Човек може да разбере това едва в последната секунда от живота си. Тази обич не намалява с годините, нито се изхабява, нито бузразличието и скуката успяват да се настанят на нейно място. Тази обич расте с всяка следваща година и човек израства заедно с нея, помъдрява, защото тази обич е мъдра и учи човека на търпение, на прошка, на всеотдайност, на доверие и състрадание, на уважение, на нежна грижа и подкрепа, на смелост и устойчивост пред лицето на трудностите. Тази обич ни кара да бдим денонощно до леглото на болния любим или любима, тази обич ни кара да обичаме всичко, което любимия човек прави макар и то да изглежда смешно или глупаво. Чрез тази обич ние виждаме света през очите на любимия и този свят ни харесва.

Анонимен каза...

Много мъдро написано!
Моите поздравления
С уважение

Юлияна каза...

Благодаря ви за отношението, уважението, мнението и подкрепата!

Наталия каза...

Здравейте, отдавна не съм си писала с вас. Аз не мисля, че Юлето трябва да променя нещо, ако имате предвид любовта и, за която става дума в Дисекция на душата. Та нали точно тази нейна любов е вдъхновила всички прекрасни стихотворения, които е написала и които така силно ни въздействат и
вълнуват. Според казаното от нея в коментара на стихотворението "Сън" от "Есенни огньове" цитирам: "Не е тайна, че това стихче е писано за един юпитеров мъж, както и повечето други, просто не исках да се натрапват почти на всякъде инициали А.Р.Р. Където не е отбелязано друго да се чете именно така", този мъж е вдъхновил тези красиви стихове и той сигурно е един много специален човек, за да му бъдат посветени с толкова много обич. Какво да се променя тогава? Не не бива нищо да се променя иначе ще изчезне магията на любовта и поезията и ще изгубим един поет.

Маргарита каза...

Наталия (или Ти, която и да си под това име)!
Наистина ли изгледа внимателно клипа “Дисекция на душата”? Сигурно не си! Иначе не би демонстрирала такова неразбиране.
Значи според тебе Юлияна трябва всеки божи ден да дълбае раната си? А ние (тези, които я обичаме) ВМЕСТО: “Миличка, недей, знам колко ще те заболи. О, как искам да ти помогна. Дай ми ъзможност поне да те помилвам. Толкова ти съчувствувам!”, трябва да ръкопляскаме и да викаме: ”О, браво! Браво! Колко талантливо дълбаеш. Ах, колко талантливо стенеш от болка! Давай, още! “

Това ли искаш, Наталия (ако наистина си Наталия)!?

Боян каза...

Маргарита каза повече и от това, което аз щях да кажа, но не казах, за да запазя образа на възпитания кавалер, с който ви омагьосвам. Време е Юли да си намери друг вдъхновител за поезията и за творчеството въобще! Този не става! Него няма нужда да омагьосвам с кавалерство нали?! Специален не е, но може да мине за "специалитет" на заведението.

Юлияна каза...

Благодаря на всички, казахме достатъчно. Благодаря и на тези, които не казаха нищо. Може би заради тях някой ден отново ще реша да споделя, че "Скалите също плачат". А до тогава ще подсиля темерутието, което ме кара да не споделям нищо с никого.

Публикуване на коментар