За да усетим по-силно насладата от тези разкази, трябва най-напреди да знаем нещо за индианските народи, племена и кланове, които населяват приказките и легендите. Тук са описани накратко огромните различия в техния начин на живот. Индианците от равнините са известни като ловци на бизони. Живеели в палатки типи* от бизонова кожа, която използвали и за дрехи, камшици, щитове, парфлечи** и други предмети.
Ходели на лов и за друг дивеч, бродели по необятните степи, отначало пеша, а по-късно на коне. Индианците от тундрата, обитатели на горите и гористите местности, били ловци, но се занимавали и с малко земеделие. Живеели в дълги жилища, построени от греди и брестови кори, често свързани със стабилна конструкция от обелени дървени клони.
Покривите, които били полегати, представлявали припокриващи се плоскости от брестови кори, също като керемиди. По билото били поставяни големи процепи, пропускащи дима от огнищата. Много от тези жилища били толкова обширни, че пбирали двадесет или повече семейства.
Тези племена използвали еленова кожа за облекло, щитове и други неща и произвеждали красиви предмети от пера и мъниста. Изработвали превъзходни канута от брезови кори – здрави, леки лодки, побиращи от двама до десет души и повече. Обитателите на пустинята на Югозапада се прехранвали също с лов.
Обикновено живеели в жилища наречени хогани, построени на дървени колове и пръти и покрити с кал. Отгоре бил оставян голям отвор за отвеждане на дима от огнището. Индианците пуебло, известни като хората от високите скалисти планини, се занимавали със земеделие и лов, тъкали превъзходни черги и изработвали художествени накити.
По-късно започнали да строят жилища в скали, където имало пещери. Издълбавали ги в самите скали, използвайки пукнатините в скалните стени., което улеснявало строенето. Дупките и процепите по тези дву-или триетажни къщи запълвали с кирпич – глина, от която по-късно се научили да пекат на слънце тухли.
С напредъка на техния стадий на развитие започнали да строят огромни, фантастични жилища подобни на скални каньони, някои с повече от 500 стаи; сред тях имало просторни киви или салони, много от които построени под земята, използвани главно от мъжете за религиозни церемонии.
С течение на времето индианците пуебло застроявали градовете си по степите и равнините, по скалистите плата, всъщност обширни плоски земи, от края на които се спускали стръмни склонове. Жилищата, често многоетажни, били много майсторски изградени от камък, от кирпични тухли или комбинирано.
Някои от южните индианци, като семинолите, живеели в жилища от типа чики, изградени върху колове, със сламени покриви и подове, но без стени. Индианците от Северозападния бряг били сурови хора, известни като морски ловци или риболовци; някои кланове били наречени „китоловци”.
Те обикновено застроявали селата си по обширни, наклонени брегови ивици, най-често оградени в задната си част от неизбродни кедрови гори. Някои от къщите им били достатъчно просторни да поберат 800 души. Били красиви постройки от здрави, дебели кедрови греди с голям покрив над огнището, който се разтварял, за да открие небето и да пропусне дима.
Повечето от боядисаните и гравирани фасади били украсени допълнително с външни колони, които приличали на ниски тотемни*** стълбове. В много села към небето се извисявали големи тотемни стълбове, които придавали на селото фантастичен и живописен вид.
Тотемните стълбове били издялани от огромни кедрови дървета и украсени с фамилни крестове****, гравирани и изрисувани с фигури на животни, птици, риби и чудновати митически същества. Често върху стълба била издялана и изрисувана фигурата на вожда, издигнал тотемния стълб.
Високо по плажната ивица били подредени различни видове канута, далеч от дасега на ненаситните приливи и отливи. Имало едноместни лодки, големи, яки пироги за лов на китове, както и тежки военни канута, характерни за племето хайда; те били с различна дължина, от 15 до 20 метра, и можели да пренасят от 40-сет до 50-сет човека.
Тези изключителни канута били разкошно гравирани и украсени с фантастични, извити нагоре кърми и високи носове. Били изработени от мощни кедрови дървета, които лесно се оформяли, обгорявали се, подлагали се на пара, а след това се обдялвали.
От кедрите лесно се добивали греди, а за всички необходими ремъци и въжета били използвани жилавите влакна на тези великолепни дървета. Същото се отнасяло за облеклото.
Жените тъчели чудесни одеяла от козя вълна и от меката козина на кучетата. Индианците от Северозападния бряг ловели всяка седмица тонове риба, за да изхранват членовете на своите кланове. Част от ежедневния улов били огромните камбали***** и друга риба от всякакъв вид; но най-ценна за тези индианци била едрата сьомга. Когато настъпвал сезонът на сьомгата, уловът бил с хиляди.
Алън А. Макфарлън – Индиански народни приказки
*Типи – tepee (инд.); на езика на сиуксите: ти – живея; пи – използвам за; конусовидна палатка с отвор на върха.
**Парфлеч – parfleche (инд.); изсушена бизонова кожа или предмети от нея.
***Тотемен- от „тотем”, totem (инд.); животно или друго същество, възприето за знак или емблема от род или клан.
****Крест – crest (англ.); гребен, фриз; комбинация от тотемни изображения, обикновено поставяна на вратата на фасадата на къщата.
*****Камбала – halibut (англ) – едра, плоска риба за ядене от северните морета.
Прочетете Цялата Статия...
10.12.09
7.12.09
Дума твърда като възел
Случила се веднъж лоша година в едно рибарско село. От есента рибата престанала да влиза в мрежите, а през пролетта складовете се опразнили. За рибарите рибата е като хляба за селяните. Няма ли риба — цялото село гладува. Събрали се всички рибари и започнали да се съвещават. Как да постъпят, що да сторят? Да излязат в морето — не било време, да останат у дома — още по-зле. Мислили, мислили рибарите и решили да си опитат щастието.
— Може морето да се смили над нас и да изпрати нещо в мрежите ни. А един рибар рекъл: — Не зная приказка ли е това, или истина, но разправят, че старият Каарел бил някога приятел със самата господарка на морето. Ако туй е вярно, той ще знае как се примамва рибата. — И аз си спомням такова нещо — казал друг рибар. — Бях още хлапе, когато дядо ми разказваше, че уж Каарел имал някакъв чуден предмет, който примамва по всяко време рибата.
Я да отидем при стареца — може той да ни даде тоя предмет да си опитаме щастието. Каарел живеел чак на края на селото. Някога той бил храбър и късметлия рибар. Но отдавна вече годините превили гръбнака му и старецът престанал не само да излиза в морето, но рядко прекрачвал и прага на колибата си. Когато рибарите похлопали на вратата му, Каарел излязъл при тях и рекъл: — Зная, приятели, защо сте дошли при мене и ето какво ще ви кажа: добрият рибар не се надява на щастието, а на своето умение и на силата на ръцете си.
Мъчна работа сте намислили. Вие излизате ненавреме в морето, а морето не обича това. Добре, вървете смело, аз ще ви помогна. И старият Каарел свалил от шията си кърпата и я показал на рибарите: — Виждате ли — тая кърпа има три възела. Първият възел ще ви донесе попътен вятър. Развържете го, като вдигнете платната. Вторият възел ще ви примами рибата. Развържете го, като хвърлите мрежите. Третият възел никак не развързвайте. Ако го развържете — чака ви беда.
И още нещо ще ви кажа: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море. Колкото и риба да хванете, не хвърляйте втори път мрежите. — Не бой се, Каарел — отвърнали рибарите. — Както каза ти, тъй ще направим. Даваме ти дума. — Но внимавайте, думата на моряка е честна дума — рекъл старецът и дал кърпата на рибарите. Цяла нощ рибарите насмолявали гемията и кърпели мрежите. Призори всичко било готово.
Рибарите скочили в гемията и отплавали от брега. Скоро излезли от залива и опънали платната. Старшината извадил кърпата на стария Каарел и казал: — Да развържем първия възел. Развързали възела. И веднага задухал попътен вятър, надул платната и подкарал гемията напред. Добре вървяла гемията. Без кормило извивала, като нож разсичала вълните. Отплавали рибарите далеч в открито море. И изведнъж вятърът утихнал, платната се свили, гемията спряла.
— Сигурно това е мястото, за което говореше старецът — казали рибарите. — Да поставим тук нашите мрежи. Всички се заловили дружно за работа. Пуснали котва, разгънали мрежите и ги метнали в морето. — Сега развързвай втория възел! — извикали рибарите. Старшината измъкнал от пазвата си кърпата на стария Каарел и развързал възела. И тъкмо го развързал, в морето нещо запляскало, извили се кръгове по водата, тапите на мрежите потрепнали.
Рибарите почакали, докато всичко наоколо утихне, и започнали внимателно да събират мрежите. А мрежите никога не били тъй тежки. Рибарите ги дърпали с всичка сила. Най-сетне краищата им се показали над водата. Мрежите просто гъмжели от риба. Сребристите люспи блестели на слънцето и заслепявали очите. — Раз, два! — изкомандувал старшината. Рибарите изтеглили мрежите и рибата се посипала в гемията.
— Добър лов! — казал един рибар. — Да благодарим на стареца Каарел. — Че е така, така е! — отвърнал друг рибар. — Но на нас ни трябват три такива ловитби, за да бъдем всички сити, докато настъпи времето за риболова. Да хвърлим ли, приятели, още веднъж мрежите? — Що думаш! — рекъл най-младият рибар. — Спомни си какво ни каза Каарел: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море. — Е, старите и младите се задоволяват с малко — засмял се старшината. — Срам ще бъде за нас, ако се върнем с гемия, която не е пълна догоре.
И рибарите отново метнали мрежите. Но тоя път нямали късмет. Ловците измъкнали мрежите празни. Дори най-дребна рибка не хванали. Рибарите се натъжили, а старшината казал: — Туй е, защото не развързахме третия възел на кърпата на стария Каарел. Сами виждате, че неговата кърпа не е обикновена. Всеки възел носи щастие. Останал е още един, да развържем и него. Тогава вече нашата гемия ще се напълни догоре.
— Ох, старшина — рекъл най-старият рибар. — Нали Каарел поръча да не пипаме тоя възел. Е, и ти си старец — отвърнал старшината, — а старците си имат поговорка: до три пъти не изпитвай съдбата. Но има и друга поговорка: глупците бягат от щастието. — И туй е вярно — казали рибарите. — Да става, каквото ще! Развързвай, старшина, възела! А предводителят отдавна вече бил приготвил кърпата. Дръпнал възела и го развързал.
И тогава морето зашумяло, надигнали се вълни зад гемията, а тапите на мрежите започнали да подскачат. — Ето я рибата! — рекъл предводителят. — Не ви ли казах истината. Зарадвали се рибарите и едва дочакали да измъкнат мрежите. И пак както първия път мрежите им се сторили много тежки. Но рибарите са здрави хора. Дружно задърпали те въжетата — и що да видят. В мрежите се мятала една единствена риба.
Тя била необикновено голяма щука, а опашката й — тъпа, сякаш прерязана с брадва. — Брей, какво чудовище! — учудили се рибарите и хвърлили ядосано щуката в гемията. В това време слънцето вече започнало да се спуска над водата. И вълните утихнали при залеза. И изведнъж някакви гласове се разнесли по притихналото море. Рибарите наскачали и се огледали наоколо. „Кого ли още нуждата е тласнала по никое време в морето?" — помислили си рибарите.
Но никъде не се виждала нито една лодка. — Сигурно някоя чайка е изпискала — казал предводителят. В тоя миг звучно и проточено засвирил рог, сякаш пастир в село събирал стадото си. После някакъв женски глас попитал: — Всички ли са у дома? А един звънлив момински глас отвърнал: — Всички са у дома. Само козелът без опашка го няма! — И пак засвирил рогът — още по-силно и по-проточено. Изведнъж щуката се замятала из гемията, разтворила широко зъбатата си уста и с всичка сила започнала да изтласква другите риби.
Но старшината я блъснал с ботуша си, а на другарите си високо извикал: — Дигайте котвата! Тая риба нещо не ми харесва. Да се махаме по-скоро оттук. Рибарите дигнали котвата и обърнали гемията към родния бряг. Но какво е това чудо. Колкото и да натискали греблата — лодката не се помръдвала от мястото си. Сякаш морето било застинало като пихтия, сякаш дъното на гемията било сраснало с водата Рибарите дигали греблата, но гемията стояла като закована.
Цяла нощ се мъчили рибарите. Те ту оставяли отчаяни греблата, ту отново почвали да гребат, но нищо не помагало. Изглеждало, че никаква сила не можела да помръдне гемията. А на разсъмване, едва зааленяло небето на изток, пак се чули странните гласове. — Всички ли се събудиха, всички ли се събраха? — Всички се събудиха, всички се събраха, само козелът без опашка го няма никакъв.
И пак засвирил рогът и лекичко задрънкали звънчета. А рибата изведнъж се размърдала в гемията. И отново от дъното се замятала и изпълзяла чудната щука, разтворила зъбатата си уста и запляскала с хриле. — Какво е това неспокойно чудовище! — промърморил старшината и неочаквано си помислил. „Дали тая риба не е виновна за всичко? Дали там нея не чакат?" И старшината скочил от пейката, сграбчил щуката и я хвърлил във водата.
И веднага далече някъде, може би от дъното на морето, някой заплескал с ръце и весело извикал: — Гледайте, гледайте, козелът без опашка плува към къщи! Ех, как бърза, дори мехури пуска! Рибарите не чули нищо повече. Задухал такъв страшен вятър, тъй силно забучали вълните, че рибарите не можели да се разберат помежду си. Гемията се откъснала от мястото си и се понесла по вълните. Цял ден се въртели рибарите из развилнялото се море.
Гемията ту излитала високо нагоре, като че искала да се дигне към облаците, ту пропадала дълбоко-дълбоко надолу, едва ли не до самото морско дъно. Такава буря и старците не били запомнили през живота си. Привечер гемията стигнала до един скалист остров. Рибарите скочили на брега и с мъка се изтеглили на сушата. — Какъв ли е тоя остров? — питали се те един друг, — Къде ни отнесе бурята? Тогава иззад една скала се показало едно дребно старче.
Гърбът му бил превит като обръч, а бялата му брада стигала чак до земята. — Това е остров Хиу-маа — казал старецът. — Не е чудно, че не го знаете. Тук рядко идва човек по добра воля. Старецът завел рибарите в една дървена колиба, сгрял ги, нахранил ги, а после рекъл: — Кои сте вие и откъде сте? И защо тъй рано сте излезли на риболов? — Какво да правим. Опразниха се складовете ни, настана глад в цялото село — отвърнали рибарите и разказали на стареца всичко, каквото се случило с тях.
Само едно нещо премълчали — как развързали третия, забранения възел от кърпата на стария Каарел. Старецът ги изслушал и казал: — Познавах някога вашия Каарел. Той е храбър и мъдър рибар. За него морето е като роден дом. Знаете ли накъде той е отправил вашата гемия? Право към пасбището на господарката на морето. Там пасе тя своята риба. Но рибата й е умна и хитра — никога не влиза в мрежата.
Във вашите мрежи са попаднали рибни ята, които идат отдалеч, за да се хранят заедно със стадата на морската владетелка. А как се е вмъкнала щуката без опашка в мрежите ви — никак не разбирам. Да не сте я примамили с нещо? Разбрали рибарите от каква беда искал да ги предпази Каарел, но не казали нищо на стареца. Тежко било на сърцето им. Бурята в морето не стихвала, вятърът виел в комина и едри пръски обливали прозорчето.
Лошото време навярно щяло да трае повече от един ден. Старецът настанил рибарите в ъгъла на колибата върху старите мрежи и те заспали дълбок сън. На разсъмване той ги събудил. Бурята все още ревяла зад прозореца и вълните се разбивали о камъните. Рибарите съвсем оклюмали глави. — Какво да правим? — попитали те стареца. — Тъй ние никога не ще се измъкнем оттук. А у дома ни чакат гладни деца.
— Нищо — отвърнал старецът. — Може и да се измъкнете. Я ми дайте кърпата на стария Каарел. Старшината извадил по неволя кърпата и я дал на стареца. Погледнал старецът кърпата и поклатил глава. — Виждал съм я някога. Само че, доколкото си спомням, на нея имаше три възела. Двата възела, както казвате, сте развьрзали, а къде е третият възел? Нямало що да правят рибарите. Всичко разказали, както си било.
Намръщил се старецът. — Лоши моряци сте вие! — рекъл той. — Не послушахте стария Каарел, а и мене искахте да излъжете. Засрамили се рибарите и навели глави. — Е — казал старецът, — виждам, че и без туй сте наказани. Заради стария Каарел, заради вашите гладни деца ще ви помогна. И старецът взел кърпата, вързал на нея възел и рекъл: — Внимавайте занапред думата ви да бъде винаги твърда като тоя възел.
И едва затегнал възела — вятърът зад прозореца изведнъж утихнал и вълните в морето улегнали. Като че не е имало никаква буря. Рибарите поблагодарили на стареца и тръгнали към гемията си. Старецът ги изпратил чак до брега и когато те дигнали платната, махнал с ръка като за сбогуване. И тутакси лек вятър надул платната и гемията се понесла по тихото море. Още същия ден рибарите пристигнали в селото си.
С радост ги посрещнали приятелите и близките. А уловената риба им стигнала чак докато станало време за риболов. Всичко е хубаво, което хубаво свършва. Но рибарите не забравили получения урок. Оттогава думата на моряка е твърда като морските възли, които той връзва на въжетата. Пък и вие по-често си спомняйте тази приказка, защото не само моряците трябва да бъдат верни на своята дума!
Естонска приказка
Прочетете Цялата Статия...
— Може морето да се смили над нас и да изпрати нещо в мрежите ни. А един рибар рекъл: — Не зная приказка ли е това, или истина, но разправят, че старият Каарел бил някога приятел със самата господарка на морето. Ако туй е вярно, той ще знае как се примамва рибата. — И аз си спомням такова нещо — казал друг рибар. — Бях още хлапе, когато дядо ми разказваше, че уж Каарел имал някакъв чуден предмет, който примамва по всяко време рибата.
Я да отидем при стареца — може той да ни даде тоя предмет да си опитаме щастието. Каарел живеел чак на края на селото. Някога той бил храбър и късметлия рибар. Но отдавна вече годините превили гръбнака му и старецът престанал не само да излиза в морето, но рядко прекрачвал и прага на колибата си. Когато рибарите похлопали на вратата му, Каарел излязъл при тях и рекъл: — Зная, приятели, защо сте дошли при мене и ето какво ще ви кажа: добрият рибар не се надява на щастието, а на своето умение и на силата на ръцете си.
Мъчна работа сте намислили. Вие излизате ненавреме в морето, а морето не обича това. Добре, вървете смело, аз ще ви помогна. И старият Каарел свалил от шията си кърпата и я показал на рибарите: — Виждате ли — тая кърпа има три възела. Първият възел ще ви донесе попътен вятър. Развържете го, като вдигнете платната. Вторият възел ще ви примами рибата. Развържете го, като хвърлите мрежите. Третият възел никак не развързвайте. Ако го развържете — чака ви беда.
И още нещо ще ви кажа: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море. Колкото и риба да хванете, не хвърляйте втори път мрежите. — Не бой се, Каарел — отвърнали рибарите. — Както каза ти, тъй ще направим. Даваме ти дума. — Но внимавайте, думата на моряка е честна дума — рекъл старецът и дал кърпата на рибарите. Цяла нощ рибарите насмолявали гемията и кърпели мрежите. Призори всичко било готово.
Рибарите скочили в гемията и отплавали от брега. Скоро излезли от залива и опънали платната. Старшината извадил кърпата на стария Каарел и казал: — Да развържем първия възел. Развързали възела. И веднага задухал попътен вятър, надул платната и подкарал гемията напред. Добре вървяла гемията. Без кормило извивала, като нож разсичала вълните. Отплавали рибарите далеч в открито море. И изведнъж вятърът утихнал, платната се свили, гемията спряла.
— Сигурно това е мястото, за което говореше старецът — казали рибарите. — Да поставим тук нашите мрежи. Всички се заловили дружно за работа. Пуснали котва, разгънали мрежите и ги метнали в морето. — Сега развързвай втория възел! — извикали рибарите. Старшината измъкнал от пазвата си кърпата на стария Каарел и развързал възела. И тъкмо го развързал, в морето нещо запляскало, извили се кръгове по водата, тапите на мрежите потрепнали.
Рибарите почакали, докато всичко наоколо утихне, и започнали внимателно да събират мрежите. А мрежите никога не били тъй тежки. Рибарите ги дърпали с всичка сила. Най-сетне краищата им се показали над водата. Мрежите просто гъмжели от риба. Сребристите люспи блестели на слънцето и заслепявали очите. — Раз, два! — изкомандувал старшината. Рибарите изтеглили мрежите и рибата се посипала в гемията.
— Добър лов! — казал един рибар. — Да благодарим на стареца Каарел. — Че е така, така е! — отвърнал друг рибар. — Но на нас ни трябват три такива ловитби, за да бъдем всички сити, докато настъпи времето за риболова. Да хвърлим ли, приятели, още веднъж мрежите? — Що думаш! — рекъл най-младият рибар. — Спомни си какво ни каза Каарел: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море. — Е, старите и младите се задоволяват с малко — засмял се старшината. — Срам ще бъде за нас, ако се върнем с гемия, която не е пълна догоре.
И рибарите отново метнали мрежите. Но тоя път нямали късмет. Ловците измъкнали мрежите празни. Дори най-дребна рибка не хванали. Рибарите се натъжили, а старшината казал: — Туй е, защото не развързахме третия възел на кърпата на стария Каарел. Сами виждате, че неговата кърпа не е обикновена. Всеки възел носи щастие. Останал е още един, да развържем и него. Тогава вече нашата гемия ще се напълни догоре.
— Ох, старшина — рекъл най-старият рибар. — Нали Каарел поръча да не пипаме тоя възел. Е, и ти си старец — отвърнал старшината, — а старците си имат поговорка: до три пъти не изпитвай съдбата. Но има и друга поговорка: глупците бягат от щастието. — И туй е вярно — казали рибарите. — Да става, каквото ще! Развързвай, старшина, възела! А предводителят отдавна вече бил приготвил кърпата. Дръпнал възела и го развързал.
И тогава морето зашумяло, надигнали се вълни зад гемията, а тапите на мрежите започнали да подскачат. — Ето я рибата! — рекъл предводителят. — Не ви ли казах истината. Зарадвали се рибарите и едва дочакали да измъкнат мрежите. И пак както първия път мрежите им се сторили много тежки. Но рибарите са здрави хора. Дружно задърпали те въжетата — и що да видят. В мрежите се мятала една единствена риба.
Тя била необикновено голяма щука, а опашката й — тъпа, сякаш прерязана с брадва. — Брей, какво чудовище! — учудили се рибарите и хвърлили ядосано щуката в гемията. В това време слънцето вече започнало да се спуска над водата. И вълните утихнали при залеза. И изведнъж някакви гласове се разнесли по притихналото море. Рибарите наскачали и се огледали наоколо. „Кого ли още нуждата е тласнала по никое време в морето?" — помислили си рибарите.
Но никъде не се виждала нито една лодка. — Сигурно някоя чайка е изпискала — казал предводителят. В тоя миг звучно и проточено засвирил рог, сякаш пастир в село събирал стадото си. После някакъв женски глас попитал: — Всички ли са у дома? А един звънлив момински глас отвърнал: — Всички са у дома. Само козелът без опашка го няма! — И пак засвирил рогът — още по-силно и по-проточено. Изведнъж щуката се замятала из гемията, разтворила широко зъбатата си уста и с всичка сила започнала да изтласква другите риби.
Но старшината я блъснал с ботуша си, а на другарите си високо извикал: — Дигайте котвата! Тая риба нещо не ми харесва. Да се махаме по-скоро оттук. Рибарите дигнали котвата и обърнали гемията към родния бряг. Но какво е това чудо. Колкото и да натискали греблата — лодката не се помръдвала от мястото си. Сякаш морето било застинало като пихтия, сякаш дъното на гемията било сраснало с водата Рибарите дигали греблата, но гемията стояла като закована.
Цяла нощ се мъчили рибарите. Те ту оставяли отчаяни греблата, ту отново почвали да гребат, но нищо не помагало. Изглеждало, че никаква сила не можела да помръдне гемията. А на разсъмване, едва зааленяло небето на изток, пак се чули странните гласове. — Всички ли се събудиха, всички ли се събраха? — Всички се събудиха, всички се събраха, само козелът без опашка го няма никакъв.
И пак засвирил рогът и лекичко задрънкали звънчета. А рибата изведнъж се размърдала в гемията. И отново от дъното се замятала и изпълзяла чудната щука, разтворила зъбатата си уста и запляскала с хриле. — Какво е това неспокойно чудовище! — промърморил старшината и неочаквано си помислил. „Дали тая риба не е виновна за всичко? Дали там нея не чакат?" И старшината скочил от пейката, сграбчил щуката и я хвърлил във водата.
И веднага далече някъде, може би от дъното на морето, някой заплескал с ръце и весело извикал: — Гледайте, гледайте, козелът без опашка плува към къщи! Ех, как бърза, дори мехури пуска! Рибарите не чули нищо повече. Задухал такъв страшен вятър, тъй силно забучали вълните, че рибарите не можели да се разберат помежду си. Гемията се откъснала от мястото си и се понесла по вълните. Цял ден се въртели рибарите из развилнялото се море.
Гемията ту излитала високо нагоре, като че искала да се дигне към облаците, ту пропадала дълбоко-дълбоко надолу, едва ли не до самото морско дъно. Такава буря и старците не били запомнили през живота си. Привечер гемията стигнала до един скалист остров. Рибарите скочили на брега и с мъка се изтеглили на сушата. — Какъв ли е тоя остров? — питали се те един друг, — Къде ни отнесе бурята? Тогава иззад една скала се показало едно дребно старче.
Гърбът му бил превит като обръч, а бялата му брада стигала чак до земята. — Това е остров Хиу-маа — казал старецът. — Не е чудно, че не го знаете. Тук рядко идва човек по добра воля. Старецът завел рибарите в една дървена колиба, сгрял ги, нахранил ги, а после рекъл: — Кои сте вие и откъде сте? И защо тъй рано сте излезли на риболов? — Какво да правим. Опразниха се складовете ни, настана глад в цялото село — отвърнали рибарите и разказали на стареца всичко, каквото се случило с тях.
Само едно нещо премълчали — как развързали третия, забранения възел от кърпата на стария Каарел. Старецът ги изслушал и казал: — Познавах някога вашия Каарел. Той е храбър и мъдър рибар. За него морето е като роден дом. Знаете ли накъде той е отправил вашата гемия? Право към пасбището на господарката на морето. Там пасе тя своята риба. Но рибата й е умна и хитра — никога не влиза в мрежата.
Във вашите мрежи са попаднали рибни ята, които идат отдалеч, за да се хранят заедно със стадата на морската владетелка. А как се е вмъкнала щуката без опашка в мрежите ви — никак не разбирам. Да не сте я примамили с нещо? Разбрали рибарите от каква беда искал да ги предпази Каарел, но не казали нищо на стареца. Тежко било на сърцето им. Бурята в морето не стихвала, вятърът виел в комина и едри пръски обливали прозорчето.
Лошото време навярно щяло да трае повече от един ден. Старецът настанил рибарите в ъгъла на колибата върху старите мрежи и те заспали дълбок сън. На разсъмване той ги събудил. Бурята все още ревяла зад прозореца и вълните се разбивали о камъните. Рибарите съвсем оклюмали глави. — Какво да правим? — попитали те стареца. — Тъй ние никога не ще се измъкнем оттук. А у дома ни чакат гладни деца.
— Нищо — отвърнал старецът. — Може и да се измъкнете. Я ми дайте кърпата на стария Каарел. Старшината извадил по неволя кърпата и я дал на стареца. Погледнал старецът кърпата и поклатил глава. — Виждал съм я някога. Само че, доколкото си спомням, на нея имаше три възела. Двата възела, както казвате, сте развьрзали, а къде е третият възел? Нямало що да правят рибарите. Всичко разказали, както си било.
Намръщил се старецът. — Лоши моряци сте вие! — рекъл той. — Не послушахте стария Каарел, а и мене искахте да излъжете. Засрамили се рибарите и навели глави. — Е — казал старецът, — виждам, че и без туй сте наказани. Заради стария Каарел, заради вашите гладни деца ще ви помогна. И старецът взел кърпата, вързал на нея възел и рекъл: — Внимавайте занапред думата ви да бъде винаги твърда като тоя възел.
И едва затегнал възела — вятърът зад прозореца изведнъж утихнал и вълните в морето улегнали. Като че не е имало никаква буря. Рибарите поблагодарили на стареца и тръгнали към гемията си. Старецът ги изпратил чак до брега и когато те дигнали платната, махнал с ръка като за сбогуване. И тутакси лек вятър надул платната и гемията се понесла по тихото море. Още същия ден рибарите пристигнали в селото си.
С радост ги посрещнали приятелите и близките. А уловената риба им стигнала чак докато станало време за риболов. Всичко е хубаво, което хубаво свършва. Но рибарите не забравили получения урок. Оттогава думата на моряка е твърда като морските възли, които той връзва на въжетата. Пък и вие по-често си спомняйте тази приказка, защото не само моряците трябва да бъдат верни на своята дума!
Естонска приказка
Прочетете Цялата Статия...
5.12.09
Огньовете на приказките
Всички народни приказки и легенди на множеството индиански народи, племена и кланове, населяващи необятните по онова време индиански територии по бреговете на Атлантическия океан до Пасифика, имат нещо общо. Стотици най-разнообразни разкази били изплитани от изкусните разказвачи, които използвали за целта стари легенди, митове и много други неща, усетени, научени, почувствани и изпитани от стари и млади: радостта, мъката, празниците, гладът и опиянението от живота.
Тези разкази били предавани в много варианти от разказвачи от различни племена. Често атмосферана на приказките отразявала примамливия вкус на приключенията, тръпката от преследването, смразяващите кръвта вълшебства и магии.
Онзи, който заплитал паяжината на приказките, разказвал и ярки истории за радостта от постигнатото, за жилото на поражението, за красотата и бурята на езерото и океана, за аромата на гората, за трепетното вълнение на пролетта, за слънцето на лятото и мъките на зимата.
Онези пък, които слушали приказките, сякаш чували равносметката на своя живот. Много приказки, разказвани от племенните разказвачи, вдъхновявали появата на чудеса, които в много случаи довеждали до мисли, а те от своя страна ставали причина слушателите около огъня да запитат: „Защо?”
Разкази, в основата на които стоели древни митове и легенди, били и основа на стотици приказки, подобно на някои отдавна минали подвизи. Дори живи индианци, чийто живот едно време бrл легендарен, също ставали източници на преклонение.
Алън А. Макфарлън – Индиански народни приказки
Прочетете Цялата Статия...
Тези разкази били предавани в много варианти от разказвачи от различни племена. Често атмосферана на приказките отразявала примамливия вкус на приключенията, тръпката от преследването, смразяващите кръвта вълшебства и магии.
Онзи, който заплитал паяжината на приказките, разказвал и ярки истории за радостта от постигнатото, за жилото на поражението, за красотата и бурята на езерото и океана, за аромата на гората, за трепетното вълнение на пролетта, за слънцето на лятото и мъките на зимата.
Онези пък, които слушали приказките, сякаш чували равносметката на своя живот. Много приказки, разказвани от племенните разказвачи, вдъхновявали появата на чудеса, които в много случаи довеждали до мисли, а те от своя страна ставали причина слушателите около огъня да запитат: „Защо?”
Разкази, в основата на които стоели древни митове и легенди, били и основа на стотици приказки, подобно на някои отдавна минали подвизи. Дори живи индианци, чийто живот едно време бrл легендарен, също ставали източници на преклонение.
Алън А. Макфарлън – Индиански народни приказки
Прочетете Цялата Статия...
3.12.09
Рахат-локум
Рахат-локумът (наименованието му произлиза от арабски език, в който означава(”сладост за гърлото") е един от най-известните ориенталски деликатеси. На запад той е получил красноречивото име "турската наслада"(Turkish Delight) - този надпис стои върху колоритнн кутии, в които се продава навсякъде, и в Турция и в европейските супермаркети. Самите турци наричат тези уханни, и меки бонбони "локум".
Рецептата за рахат-локума е съставил в края на ХVIII век турският сладкар Али Махидин Бекир. Разказват, че отишъл да работи в двореца по искане на султана, който се бил уморил да дъвче твърди бонбони.
Според друга версия, султанът наредил най-добрите сладкари от Османската империя да приготвят нов десерт, с който султанът да зарадва многобройните си съпруги. В резултат на кулинарни експерименти се появило меко, нежно лакомство, чието проготвяне не е сложно, но изисква известно търпение.
Али Махидин смесил горещ захарен сироп с разтворено във вода нишесте и излял получената смес в плоска формичка, намазана с масло. Али Махадин изчакал получената смес да се втвърди, а после я нарязал на парченца и ги посипал със захарна пудра.
Рецептата не била предварително замислена, но (както често се случва) станала основа за по-нататъшни експерименти. За да бъдат задоволени различните вкусове в рахат-локума започнали да добавят мед, бадеми, лешници, шам фъстък, канела, лимонова кора, плодове и шоколад.
Съвременните сладкари, които се отнасят с уважение към традициите, използват при приготвянето на деликатеса само розова вода, както е в оригиналната рецепта. Али Махадин станал широко известен в турската столица. В центъра на Истанбул, той отворил малък магазин, който все още е собственост на неговите наследници.
Рахат-локумът бързо продобил слава и започнали да го продават из цялата Османска империя и извън границите й. Той станал обичаен специалитет на Балканската кухня и в Близкия изток. През XIX век той бил внесен в Западна Европа, където този турски деликатес подхождал прекрасно на чая и допаднал особено много на англичаните.
Рецепта за приготвяне на локум:
Продукти:
1 чаша захар, 1 чаша вода,1 чаша царевично нишесте, 1 чаша захарна пудра, 1/5 чаена лъжичка ванилия, лимонтозу на върха на ножа.
Приготвяне:
Смесвайки захарта с водата, правим сироп (за подобряване процеса на желиране в него може да добавим мъничко желатин), изсипваме го в нешестето и варим, докато стане гъста каша (колкото гъста боза). Накрая слагаме лимонтозуто и ванилията.
След сваряването получената леко охладена маса разливаме в тавичка, застлана с пергаментова хартия. Оставяме я да се изстине и да се сгъсти. След 4 часа я нарязваме на правоъгълни парченца, които овалваме в захарна пудра. Подреждаме ги в суха картонена кутия. За красив цвят и интересен вкус в рахат-локума може да се добавят при варенето немного плодов сок или конфитюр.
Прочетете Цялата Статия...
Рецептата за рахат-локума е съставил в края на ХVIII век турският сладкар Али Махидин Бекир. Разказват, че отишъл да работи в двореца по искане на султана, който се бил уморил да дъвче твърди бонбони.
Според друга версия, султанът наредил най-добрите сладкари от Османската империя да приготвят нов десерт, с който султанът да зарадва многобройните си съпруги. В резултат на кулинарни експерименти се появило меко, нежно лакомство, чието проготвяне не е сложно, но изисква известно търпение.
Али Махидин смесил горещ захарен сироп с разтворено във вода нишесте и излял получената смес в плоска формичка, намазана с масло. Али Махадин изчакал получената смес да се втвърди, а после я нарязал на парченца и ги посипал със захарна пудра.
Рецептата не била предварително замислена, но (както често се случва) станала основа за по-нататъшни експерименти. За да бъдат задоволени различните вкусове в рахат-локума започнали да добавят мед, бадеми, лешници, шам фъстък, канела, лимонова кора, плодове и шоколад.
Съвременните сладкари, които се отнасят с уважение към традициите, използват при приготвянето на деликатеса само розова вода, както е в оригиналната рецепта. Али Махадин станал широко известен в турската столица. В центъра на Истанбул, той отворил малък магазин, който все още е собственост на неговите наследници.
Рахат-локумът бързо продобил слава и започнали да го продават из цялата Османска империя и извън границите й. Той станал обичаен специалитет на Балканската кухня и в Близкия изток. През XIX век той бил внесен в Западна Европа, където този турски деликатес подхождал прекрасно на чая и допаднал особено много на англичаните.
Рецепта за приготвяне на локум:
Продукти:
1 чаша захар, 1 чаша вода,1 чаша царевично нишесте, 1 чаша захарна пудра, 1/5 чаена лъжичка ванилия, лимонтозу на върха на ножа.
Приготвяне:
Смесвайки захарта с водата, правим сироп (за подобряване процеса на желиране в него може да добавим мъничко желатин), изсипваме го в нешестето и варим, докато стане гъста каша (колкото гъста боза). Накрая слагаме лимонтозуто и ванилията.
След сваряването получената леко охладена маса разливаме в тавичка, застлана с пергаментова хартия. Оставяме я да се изстине и да се сгъсти. След 4 часа я нарязваме на правоъгълни парченца, които овалваме в захарна пудра. Подреждаме ги в суха картонена кутия. За красив цвят и интересен вкус в рахат-локума може да се добавят при варенето немного плодов сок или конфитюр.
Прочетете Цялата Статия...
30.11.09
Любовта си отива
Любовта си отива
остаряла старица
с преметнат през рамо вързоп.
Стара рокля-окъсана дрипа
с кръпки шлифер
отдавна не нов.
И обувки от прах посивели
върху болни крака изранени
мрачни пътища бродили верни
без посоки, без ласки, без теб...
Любовта си отива в мъглата потъва
тъжен спомен я вика с гласа
на среднощната сова.
Кръстопътя притихва
Любовта по средата поспира
три посоки пред нея – избира
от четвъртата тя си отива.
По която от трите да тръгне
с всяка крачка по-млада ще става,
а в далечни поля я очакват
да затича отново засмяна.
Любовта уморено присяда
хем да знае на кръстопът
се не сяда.
И с нощната сова
познайница стара
Любовта разговаря:
-Всеки път ли така ще се случва?
Остаряла и немощна тръгвам си аз,
а когато се раждам в пламъци буйни
всеки вика, кълне се на глас:
„Не остарявай!”
И аз на Надеждата взимам крилата
и на Вярата смелия полет.
Но преди Мъдростта
да приемат сърцата
остарявам и тръгвам без спомен.
Юлияна
Вдъхновено от: Неостарявай Любов
Прочетете Цялата Статия...
остаряла старица
с преметнат през рамо вързоп.
Стара рокля-окъсана дрипа
с кръпки шлифер
отдавна не нов.
И обувки от прах посивели
върху болни крака изранени
мрачни пътища бродили верни
без посоки, без ласки, без теб...
Любовта си отива в мъглата потъва
тъжен спомен я вика с гласа
на среднощната сова.
Кръстопътя притихва
Любовта по средата поспира
три посоки пред нея – избира
от четвъртата тя си отива.
По която от трите да тръгне
с всяка крачка по-млада ще става,
а в далечни поля я очакват
да затича отново засмяна.
Любовта уморено присяда
хем да знае на кръстопът
се не сяда.
И с нощната сова
познайница стара
Любовта разговаря:
-Всеки път ли така ще се случва?
Остаряла и немощна тръгвам си аз,
а когато се раждам в пламъци буйни
всеки вика, кълне се на глас:
„Не остарявай!”
И аз на Надеждата взимам крилата
и на Вярата смелия полет.
Но преди Мъдростта
да приемат сърцата
остарявам и тръгвам без спомен.
Юлияна
Вдъхновено от: Неостарявай Любов
Прочетете Цялата Статия...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
