Третото пътешествие на Синдбад

— Както ви казах вчера, аз продадох елмазите и със спечелените пари започнах предишния весел живот. Но дните минаваха толкова еднообразно, че аз отново реших да напусна Багдад и да поскитам по света. Речено — сторено. Накупих всякаква стока и един ден заминах за Басра.

Там срещнах много други търговци — все добри хора и праведни мюсюлмани. Качихме се ние на един голям кораб и потеглихме на път. Нашият капитан се казваше Бузург и беше дебел човек, с дълга брада. Отначало духаше попътен вятър и корабът ни се носеше бързо напред. Но една сутрин притъмня отвсякъде и се изви грозна буря. Корабът се замята като черупка из морето, върху палубата връхлитаха разярени вълни. Ние помислихме, че загиваме, и занемяхме от уплаха.

Само капитан Бузург беше спокоен. Той стоеше пред кормилото и се бореше смело с развилнялата стихия. Към пладне бурята стихна, вълните се укротиха и небето се проясни.

И тъкмо когато всички мислехме, че сме се спасили, капитанът изведнъж започна да се бие по лицето и да си скубе брадата.
— Нещастие! — развика се той. — Бурята ни изхвърли сред опасно течение, което ни отнася към Страната на косматите хора! Обитателите на тая страна наподобяват маймуни и никой не може да се спаси от тяхната жестокост!
И още неизрекъл тия думи, корабът заседна край някакъв остров и от всички страни заплуваха към нас безброй дребни човечета. Те прииждаха като скакалци — цели обрасли в косми, с жълти очи и черни лица, — катереха се по корабните въжета и ги прегризваха със зъбите си. Маймуноподобните същества изпълниха кораба и се нахвърлиха върху пътниците, като грабеха стоката им.

— Нима ще се изплашим от тия маймуни? — извиках аз и измъкнах меча си.
— Пази се, Синдбад! — предупреди ме капитанът и ме хвана за ръката. — За всяка убита маймуна срещу теб ще излязат сто нови и ще те разкъсат. По-добре е да избягаме на острова и да им оставим кораба.
И ние скочихме на брега, последвани от останалите пътници и моряци, а косматите човечета отвлякоха кораба в морето и се загубиха от очите ни.
Дълго стояхме на непознатия остров и се чудехме какво да правим. Като набрахме плодове от близките дървета и заситихме глада си, ние тръгнахме навътре в острова. И както вървяхме, неочаквано стигнахме до един палат, ограден с високи стени. Черните дървени порти бяха разтворени и ние влязохме в широк двор. Посред тоя двор имаше дълга пейка, а наоколо бяха разхвърляни съдове и оглозгани кости. Тук-там се виждаха жарници с тлееща жарава.

Понеже бяхме много уморени, някои от нас се разположиха на пейката, а други се изтегнаха на земята. Скоро всички се унесохме в сън, но по едно време земята внезапно се разтърси и ние се събудихме. Чу се някакъв особен шум и от палата излезе грамаден чернокож човек, висок колкото палма. Очите му светеха като горящи въглени, устата му беше голяма като кладенчева дупка и от нея стърчаха дълги глигански зъби, ушите му стигаха чак до раменете, а ноктите на ръцете му бяха широки и остри като на лъв.
Великанът пристъпяше бавно и от тежкото му дишане дърветата зашумоляха като пред буря. Той се приближи, наведе се над нас, грабна ме за едната ръка и започна да ме опипва като жертвено агне. Но аз бях слаб и изтощен и затова великанът ме пусна на земята и взе друг търговец. Като го обърна насам-натам, той остави и него и издигна във въздуха капитан Бузург, който беше най-едър и най-тлъст от всички ни.
Людоедът набучи капитана на грамаден ръжен, раздуха един жарник и дълго въртя ръжена над жарта, докато нещастникът се опече. Тогава чернокожият гигант изяде жертвата си, огриза лакомо костите й и ги изхвърли на двора. После легна на пейката и захърка с такава сила, сякаш наоколо забоботи гръмотевица.

Когато разбрах, че великанът е заспал дълбоко, ние решихме да избягаме, за да не ни сполети участта на капитан Бузург.
— Я вижте тия греди — рекох аз и посочих гредите натрупани в дъното на двора. — Да пренесем няколко от тях на морския бряг и да направим сал, с който ще избягаме. Но преди да напуснем острова, ще трябва да убием злодея!
Другарите ми приеха моето предложение и докато людоедът спеше, ние измъкнахме тихичко двайсетина дълги греди и ги пренесохме на брега, дето ги свързахме здраво с въжета от палмово лико. Така направихме един голям сал.
Привечер се върнахме в двора на палата, но за наша най-голяма изненада великанът беше изчезнал. Насядахме около дългата пейка и започнахме да обсъждаме по какъв начин да убием людоеда. И както приказвахме, земята се разтърси и от палата пак изскочи чернокожият исполин. Той дойде при нас и отново си избра един търговец. Като го опече и изяде, той се изтегна на пейката и захърка като заклан.

— Това е последната жертва! — казах аз и дадох знак на другарите си да ме последват.
Ние нагорещихме до зачервяване два ръжена, които намерихме наблизо, примъкнахме се до спящия великан и с всичка сила забихме нажежените шишове в очите му.
Ослепеният людоед скочи със страшен вик и заопипва с ръце наоколо, за да хване враговете си. Но ние хукнахме презглава към брега, качихме се на приготвения сал и заплавахме по морето, като гребяхме водата с две тънки палми.
Великанът викаше и тичаше и на виковете му се притекоха още двама гиганти, също тъй страшни като него. Те откъртиха от крайбрежната скала по един грамаден камък и ги хвърлиха подире ни. Камъните паднаха близо до нас и дигнаха такива високи вълни, че салът се преобърна. Моите спътници се издавиха и потънаха, защото не умееха да плуват. Само аз и още двама по-млади търговци — Ахмед и Хасан — успяхме да се хванем за сала и да се покатерим отгоре му.

Вълните отвлякоха палмите, които ни служеха вместо весла, и ние се понесохме по морето, като направлявахме сала с нозе.
Така прекарахме нощта, измокрени и зъзнещи от студ, и призори съзряхме в далечината някакъв бряг. С отчаяни усилия ние се добрахме до сушата и като се нахранихме с корени и ягоди, легнахме под едно високо дърво и заспахме дълбоко.
Събуди ме странен шум, като че някой чупеше орехи със зъби. Огледах се наоколо и недалеч от себе си видях един грамаден змей, който лежеше по корем и лениво хрупаше нещо между челюстите си. От устата на змея се подаваха два човешки крака в сандали и по тия сандали познах краката на Ахмед. Постепенно Ахмед изчезна цял в търбуха на чудовището и тогава змеят запълзя и се скри в отсрещната гора. „Какво ли е станало с Хасан? — помислих си. — Да не би змеят да е изял и него?“

— Ей, Хасан, къде си? — извиках аз.
— Тук съм! — обади се глас отгоре.
Подигнах глава и съгледах Хасан, който се беше сгушил между клоните на дървото, примрял от страх.
Качих се и аз на дървото и там прекарахме с Хасан до вечерта, очаквайки появата на змея. Настъпи нощта, а чудовището все не се явяваше. Най-сетне умората налегна Хасан и той заспа, облегнат на един дебел клон, с провиснали надолу нозе. Скоро задрямах и аз. Когато се събудих, слънцето грееше високо в небето. Наведох се и подирих с поглед Хасан. На клона го нямаше. Само на тревата под дървото се белееше неговата чалма и аз разбрах, че и той е отишъл в търбуха на змея.

Останах сам на острова. Дълго търсех да се скрия някъде, но наоколо не се виждаше нито пещера, нито друго някое потайно място. Седнах на брега и се замислих как да се спася от чудовището. Неочаквано вълните изхвърлиха пред мен няколко дебели и широки корабни дъски. Аз ги свързах с палмово лико и направих нещо като ковчег. Легнах в тоя ковчег, захлупих го отгоре пак със здраво завързани една о друга дъски и зачаках.
По едно време змеят дойде и като подуши мирис на човешко месо, захапа ковчега и се опита да го прегризе и да измъкне плячката. Но дъските бяха здрави и устояха на зъбите му. Той се разгневи и заудря ковчега с опашката си, ала пак не можа да го счупи. Чудовището напразно се силеше да се добере до мен и най-сетне се измори и с яростно съскане се прибра в гората.

Тогава аз развързах дъските, скочих на крака и изтичах на морския бряг. „По-добре е да се удавя в морето, отколкото да загина в устата на змея!“ — рекох си.
Но в тоя миг в далечината се показа един кораб, носен от попътния вятър. Аз съблякох ризата си и я размахах високо във въздуха. Моряците ме забелязаха и насочиха кораба към острова. Аз се хвърлих в морето и след малко двама здравеняци ме изтеглиха с въже на палубата.
Всички започнаха да ме разпитват как съм попаднал на острова на страшния змей и аз им разправих цялата си история. После ме нахраниха и облякоха и корабът продължи пътя си.
След няколко дни ние спряхме край остров Салахит и пътуващите търговци слязоха на брега да продават и да разменят стоката си. Само аз нямах нищо и останах натъжен на кораба.

Но капитанът се приближи до мен и рече:
— Ти си сиромах човек и затова аз искам да ти помогна. С нас пътуваше един търговец, когото загубихме, и сега не знаем дали той е жив, или е умрял. Неговата стока се намира на кораба. Вземи я и я продай и ние ще те възнаградим за труда. А това, което остане непродадено, ще отнесем в Багдад и ще го предадем на роднините на търговеца.
И капитанът заповяда на моряците да извадят стоката на изчезналия търговец.
— На чие име да я запишем? — попита корабният писар.
— Запишете я на името на Синдбад Мореплавателя! При тия думи на капитана аз се зарадвах и извиках:

— Аз съм Синдбад Мореплавателя и съм жив и здрав! Вие ме забравихте на острова, когато бях заспал, и птицата Рух ме отнесе в долината на елмазите!
Като ме чуха какво говоря, моряците и търговците ме наобиколиха. Някои ми повярваха, други помислиха, че приказвам измислици. Тогава един търговец се обърна към капитана и рече:
— Помниш ли, когато ти разправях, че съм хвърлил в долината на елмазите половин заклана овца, която орелът изнесе на планината заедно с един човек. Тоя човек стои сега пред нас и се казва Синдбад Мореплавателя!
И капитанът се убеди, че аз наистина съм Синдбад Мореплавателя, прегърна ме и каза:
— Вземи си стоката и я продай по-бързо, че ще тръгваме!
И аз слязох на брега и продадох всичката стока с голяма печалба и корабът потегли отново на път.

Много морета пребродих и какви ли не чудеса видях. В едно море плуваха риби, които приличат на крави и магарета, в друго море имаше птици, които живеят в раковини и излюпват яйцата си на повърхността на водата, без да излизат никога на сушата.
Със същия кораб пристигнах до пристанището на Басра и оттам се завърнах в Багдад.
Като завършил разказа за третото си пътешествие, Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Носача сто жълтици и го поканил да дойде на другия ден, за да чуе по-нататъшните му патила и преживелици.
И носачът отишъл на следната утрин в къщата на търговеца, събрали се и другите гости и се разположили край разкошната трапеза.
И Синдбад Мореплавателя погладил брадата си и започнал да разправя своето четвърто пътешествие.