Слепецът

„...Защо ли тоя дервиш ми заграби половината съкровища, когато се е отказал от всички земни блага и при това е господар на омагьосания палат, отдето винаги може да си вземе каквито иска богатства?“ И теглен от тая мисъл, аз се върнах назад, повиках стареца и му рекох: — Слушай, братко, ти си свят човек и си чужд на земната суета.

На тебе богатство не ти трябва и тоя керван ще ти създаде само грижи и неприятности. Я по-добре ми дай още десет камили, да се грижа аз за тях! — Имаш право — отвърна дервишът. — На мене ми стигат и тридесет. Като избрах десет най-красиви камили, претоварени със съкровища, аз ги присъединих към моите, но в това време ми се стори, че и тридесетте камили са много на стареца.

И аз се приближих до него, паднах на колене и му се примолих:
— Защо ще се мъчиш с тия добичета? Дай ги на мене да ти ги пазя, за услугата пари няма да ти искам. Белобрадият отшелник помисли малко и отсече великодушно с ръка:

— Вземи ги и бъди щастлив с тях!
Аз прибрах и останалите тридесет камили и тъкмо когато се готвех да тръгна, спомних си за дървената кутийка, която дервишът беше скрил в пазвата си.
— Ами оная кутийка от златния ковчег? — попитах. — Какво има в нея?
— Чудотворен мехлем — отвърна старецът. Усетих, че нещо ме жегна в сърцето, и рекох:
— Моля ти се, подари ми тая кутийка за спомен!
Дервишът ме погледна някак тъжно и като ми подаде кутийката, каза:
— Друго нещо не ти ли трябва? Какво искаш още от мен?
— Не, друго нищо не искам — отвърнах аз. Моля те само да ми кажеш: за какво служи тоя мехлем?
— Тоя мехлем притежава магична сила. Ако намажеш с него лявото си око и веждата, ще можеш да видиш всички съкровища, скрити в земята. Но ако си намажеш дясното око, мигом ще ослепееш и нищо не ще може да те излекува.

Веднага ме обзе силно желание да опитам мехлема и да видя какви богатства има заровени в земята, затова промълвих с развълнуван глас:
— Моля те, намажи ми лявото око, защото ти по-добре знаеш как се прави това!
И дервишът намаза лявото ми око и веждата и пред мен заблестяха в пъстроцветно сияние неизброими подземни съкровища.
„Щом тоя мехлем ми помогна да видя всички тия съкровища, сигурно пак с негова помощ ще мога и да открия де се намират те“ — рекох си и помолих стареца дами намаже и дясното око.
— Що думаш! — извика той. — Мигар ти искаш да ослепееш?
— Не, няма да ослепея — упорствувах аз.
— Човече, опомни се! — увещаваше ме дервишът, като се мъчеше да отклони безумното ми желание, но аз оставах непреклонен, защото си мислех, че той не иска да ми отстъпи несметните подземни богатства.
Най-сетне, като разбра, че не може да ме вразуми, старецът намаза с мехлем и дясното ми око и в същия миг аз потънах в непрогледен мрак.

— Безумецо! — прогърмя сърдитият глас на отшелника. — Твоята ненаситна алчност те погуби и сега вече никой не може да те спаси.
И аз чух как дервишът подкара кервана със съкровищата и замина към Балсор.
А аз останах да си оплаквам дните като сетен сиромах и да изкарвам прехраната си с просия. Такава е моята горчива участ, повелителю на правоверните, и ти можеш да ми отсъдиш най-жестокото наказание, каквото аз наистина заслужавам!
Покъртен от тия думи на слепеца, Харун-Ал-Рашид се замислил и казал:
— Вярно е, че твоят грях е голям, но понеже разкаянието ти е искрено, аз няма да те оставя да умреш от глад и ще ти помогна.
И халифът заповядал да дават всеки ден на Баба Абдал — до края на живота му — по четири сребърника за прехрана, за да може той спокойно да се моли на аллаха за опрощение на грешната си душа..."

...Из Слепецът въжарят и халифът