Горски приключения

Автор: Светлана Караколева

Тръгнали сме с моята приятелка за есенни гъби. Мъкнем в една торба шишенца пълни с кафе, сандвичи, вода и крачим като туристи в парк. Не сме сами. Около нас подхвърля наляво - надясно опашка Господин Робърт. Чете кучешкия вестник - души всичко, което попада в обсега на черния му любопитен нос.

Опитва се да си пъхне муцуната в торбичката ни, но не сполучва. Марийка е пъргава в размахването на пръст пред беладжии. А децата ни освен, че са приятели се борят за титлата ”майстор на неволната поразия”. Както и да е, днес сме двете, ако разбира се не броим присъствието на Господин Робърт. И не бързаме за никъде.

Ако срещнем гъби - срещнем, ако не - ще се поразходим. Както винаги Марийка води групичката, аз се мъкна след нея, а Господин Робърт е навсякъде - ту отпред, ту отзад - още малко и ще ми се откачи главата да следя накъде е хукнал. Как не го мързи това куче? Все едно, че пружини има в лапите си. Отривам с длан потно чело.

-Що не се съблечеш? - подхвърля с едва сдържан смях моята дружка.
Ами защо? Защото не съм се сетила. Дрехите вече са се слепнали по мене. Свалям блузата и като стар планинар я завързвам за кръста си. Оставам по тениска и долнище на анцунг. Обута съм с леко по-големите стари маратонки на сина ми. Господин Робърт е изплезил език до земята, а Марийка нещо нарежда докато се туткам. Правя се на глуха, защото ако сега отговоря ще се шегува с мен докато ми затвори устата, а това тя много добре умее да го прави. Нали съм рожба на равнинната цивилизация в гората съм като слон в стъкларски магазин.

Тръгваме. Освен, че въртя глава на четири страни да не загубя кучето, вече имам и нова грижа- фанелата. Тя само се смъква, закача се по клони и тръни и вече е полепнала с какви ли не дребошлъци горски. По едно време Марийка ме съжалява и решава да я пъхне в торбата. И аз имам торба, ама кой да се сети. Минали сме няколко баира и горички. Не се вижда градчето. Няма нищо наоколо от цивилизацията. Планина, небе, слънце и ние тримата. Започват да ме болят краката. Единствената ми мисъл е да седнем и да си починем.
-Светланке, гъбите не растат по небето! Гледай си в краката! Виж къде си стъпила! Погледни! Погредни!

Какво да гледам. Да не ми е за първи път! Работата е ясна - стъпила съм на гъба. Господин Робърт притичва и докато отбираме по-здравите парчета най-накрая разбира какво търсим. Ухилва се, подскача на едно място докато сочи с глава напред баирите и хуква. А сега! Марийкината лесна и пъргава. Ами моята? „Стегни се!”-шепне в главата ми неудавената в пот съвест. ”Ти можеш!”

Е, щом мога да видим какво мога.
Взимам се в ръце и забързвам. Моите вече са се пъхнали в една борова горичка. Господин Робърт лае, ама не на човек ами на глезотия. Вече не бързам, направо летя. Да му се не види, откъде се взеха тези сили. Виждам ги. Марийка рови в натрупаните иглички под един достолепен бор, кучето под друг. Те са полудели. Отпускам се до стъблото на най-близкия свободен.

-Ставай,ставай! Бързо ставай! Сложи си задника на гъбите!
Скачам като попарена.
-Разрови игличките!-дава заповеди Марийка.
Ровя и намирам три прекрасни печурки. Господин Робърт идва да „удари един език” на щастливата ми усмивка и хуква да се състезава с Марийка. Знае, че с мен няма смисъл. Та нали всеки път той ми намира гъбите.

-Светлано, ела го виж! Взима ми гъбите! Махай се рошльо! Къш, къш!
Прибирам кучето и му обяснявам, че не ни трябват всички гъби. И Марийка трябва да занесе в къщи, да зарадва децата си. Погалвам мислещата му муцунка и го пращам да си намери други. Мирът е сключен.