В света на другите

Автор: Светлана Караколева

Краят на юли е страшно горещ. Късният следобед вае рехави хладни островчета под сенките на прецъфтелите липи. Жегата изстисква човешкия дъх в потни браздички. Магазинчето - приземно и натъпкано с всякакви стоки, необходими за свежестта на дома отваря с провлачен звън врата пред забързаната тричленна момичешка групичка. След два дни ще отпътуват, но днес са дошли за едно-друго, трябва да приготвят багажите си, да поизперат, да опаковат, да се набърборят преди да се разделят.

И изобщо не забелязват младия мъж. И той е дошъл също като тях да пазарува. Прибира покупките си бавно и важно. Каква полза! За тях той е невидим. Те въртят в ръце кутии и пакетчета прах за пране, душат ги и подхващат следващите. Красиви. Млади. Щастливи. Отдавна харесва една от тях. Забеляза я за пръв път в едно кафене. С приятелки. Тогава дочу името и. Тачита...но не му се отдаваше възможност да я доближи и да и се представи. Днес тя е на един дъх разстояние, но какво да направи за да не се изложи?

-Да не забравя да купя тиксо. Тук продавате ли? Не? Еее, жалко!
-Тачита, аз имам в колата. Ела да ти го дам. На мен няма да ми трябва.
В магазина всеки звук застива. Тачита смаяно се взира в непознатия млад мъж и енергично, типично по ученически му отказва. Ама как се отказва на амбициозен чаровник като Василиос Качианис? Ами да ви кажа ли? Никак. Просто той не ви чува. Издърпва я до колата си толкова галантно и мило и дори успява покрай тиксото да получи и телефонния и номер.

-Чао! Ще се видим! - свистят гумите
-Да, да, чао! - промрънква смутената Тачита и отново се мушва в магазина.
-Стига сте зяпали! Пазарувайте каквото ще пазарувате и да ходим да пием кафе!
Момичетата задържат бликащите въпросителни и делово приключват с покупките. Но и в кафето Тачита мълчи като риба и не казва кой знае какво.

Прибират се и всяка започва да организира своя ден според възможността да отложи неизбежното и ужасно неприятно събиране на багаж колкото по - за последния момент, толкова по-добре. Само наша Тачита педантично опакова. Скоро приключва и остава с малкото розово дневниче. С много нежност отключва безценните странички и потъва в спомени...

„След първа среща, след първи поглед нищо няма да е както преди! Не си мисли, че мен не ме е страх! Рискувах, а дали успях? Я нека позвъня, да видя ще поискаш ли едно кафе с мен поне да споделиш?” Тачита леко подскача щом телефонът запява. ”Той” звъни. Какво пък, след два дни ще си е в къщи за цели два месеца. Едно кафе? Е, какво толкова! Моли Ливилина да иде с нея. Не иска да дава аванси. Просто учтивост.

„Нищо не е така както беше преди с теб кафе да реша да изпия. Не чувам сладкия глас. Не съм дори с тебе танцувал, но защо само теб тази нощ съм сънувал? Защо днес все за тебе мечтая? За обикновени неща...И искам отново тебе да видя сега.”
„Той” и се обажда. Уговарят се с негови приятели и с приятелката и от родния град да отидат на дискотека. Родителите и вече са тук. Решили са да я зарадват и са довели Христина. Нямат нищо против. „Ръцете ми кротко раздават желание мъжко - на щедрост миришат и на ухание дръзко... ти длан ми подай над света...и скрий ме в усмивка една...изпълнена с крехка надежда - сега нека превърне се в утре...ти плахо недей се оглежда...”

-Тате, какво правиш тук? - изумена е Тачита.
Господин Видол Долчеанитов видимо е много обезпокоен. Той никога не е притеснявал дъщеря си, но навън бушува лятна буря. Поне петнадесет опита да се свържат с Тачита вдигат адреналина на семейното притеснение и съпругата му - Атанаска го изпраща да прибере с автомобил момичетата. Сбогуват се...

„ Той ме накара с кротка нежност да затворя очи и нашата песен още в мене звучи...каза, че е време за танц...а устните му грапаво драскат още у мен желание топло...той го превръща в рефрен...красива изтича нощта...край няма вълшебството в нас...стъпка, завъртане - профил, анфас...”
„Дискотеката не е същата без теб...Липсваш ми!”
Тачита заравя лице в топлата козинка на Гошо.
-Само едно лято...Едно цяло лято...
-Мъррр...- радва се котаракът.