16.3.09

Очите на Совата

„Совите не са това, което са”
1.
Огънят припламна и угасна
и тъмна сянка пропълзя
мистерия докосва езеро-замръзнала вода.
Изгря Луната, омагьоса планината.
Замръкнал скитник броди в тъмнината.
Той нощем сам на път излиза
със сови разговаря и в люта зима,
приспива хищника с поглед,
гората мълчалива го прикрива.

Могьосник казват по селата
и хлопва всеки уплашено вратата.
Разбойник – друга е мълвата,
страха сковава планината,
на люде прости, жалка е съдбата.
Веднъж овчар замръкнал,
на глутница от вълци
се натъкнал.
Тогава гръм разтърсил небесата
и зверовете пръснал из тъмата.
Помолил се овчарят и отдъхнал:
-Какво да сторя боже във замяна?
-Не беше господ! – Прогърмя в мъглата.
А после Сова изкрещя,
разкъса тишината.
- В замяна утре, тук нощес
ти дъщеря си ще ми доведеш.
Съпруга искам в таз дъбрава
и също като мен ще я направя
с очи горящи тя ще омагьосва
смъртта не ще я никога докосва.
С мене ще лети в простора
ще знае тайни що не са за хора.
*****

2.
Разплака се овчарят, натъжи се
едничко чедо имаше за старините.
Ех таз съдба злочеста,
на Сова да даде детето за невеста.
Помръкна той, овцете си подкара,
че съмваше се вече
слънцето изгрява.
Пред портата в село
младата жена очакваше баща си
със стомничка-вода.
- Ех Ледо-дъще, какво ни сполетя
Магьосника от Букова гора
те иска за жена.
Потрепна Леда, после се засмя
руменина обагри момина снага.
- Ще ида тате в Букова гора
с мойта Сова ще се задомя.
- Ех Ледо, Ледо що така
момци ли няма в село
та него си избра?
Ще те погуби Ледо
не е на добро това.
- Не бой се тате и не ме мисли
отдавна дума дадох, недей се кахъри.
А Леда сляпа беше, не виждаше с очи
говореше сърцето с момини мечти.
Денят отмина, мръкна се навън.
Светкавица проблясна като знак
от сили по-могъщи,
които бродят между нас.
В уречения час в Букова гора
баща заведе свойта дъщеря...
- Сега върви си тате,
опасно е за теб.
Ще дойдеш пак нощес
с новата Луна тъдява
и аз ще съм засмяна,
недей се притеснява.
И Леда заживя в Букова гора
сред дива красота.
С Магьосника летеше
в сини небеса,
а нощем с него бдеше
над ниви и поля.


Юлияна Шапкарова

8 коментара:

Анонимен каза...

Толкова е образно, че предизвиква въображението! Връхлитат те картини, от които потръпваш тревожно, и в същото време в тях има някаква необяснима красота. Красота, която те кара да затаиш дъх в очакване на вълшебство.
Не знам намеренията на авторката, но дано тази нейна творба да не завърши тук. Дано това да е начало на една вълнуваща поема – така би било справедливо и спрямо твореца и спрямо читателите.
На себе си пожелавам да видя продължение и цяла поема. На авторката пожелавам успех!

Юлияна каза...

Желанието е изпълнено от феята на желанията, поемата е продължена и завършена. Приятно четене.

Анонимен каза...

Ще помоля феята на благодарността да предаде на Авторката, че съм получил повече от това, което съм очаквал. Поради това и по ред други причини смятам, че е справедливо името на споменатата Фея на желанията да се изписва с главно”Ф”.

trol каза...

Добра идея да разделите поемата на две части, защото на мен ми харесваше първата част с отворения край. Подтиква читателя да използва въображението и фантазията си. Някъде на друго място спонавахте че също и вие харесвате разкази, романи и всякакви други литературни произведения с отворен край. Аз също харесвам неволно или умишлено недовършените неща. Има една народна приказка, стара и не я помня добре. Разказва се за един човек който строил къща, накрая я довършил огледал доволно цялата си работа и забелязал малък дефект някъде по фасадата запретнал се и го оправил. Къщата вече била идеална, но в този момент дошла смъртта и го отнесла със себе си. От тогава тръгнало поверие, че когато човек прави нещо винаги трябва да оставя едно ъгълче недовършено, за да знае смърта, че човек още не си е свършил работата и да не идва.

Феята на благодарността каза...

Зловеща прокоба! Но тъй като тролът е същество от скандинавската митология, скандинавските му поверия нямат сила над българите. Тук важи наше си българско поверие:
“Когато българинът започвал да гради нова къща или загражда нов двор, непременно трябвало да посади бряст. Така къщата не запустява и в нея не влиза ни зло, ни болест. Оброчните места също са под брястови дървета. Това дърво е свещено и самодивско, то не бива да се отсича. “
А Sahrazada е Българка и “хартисва” - както обичаше да казва Хайтов за българските жени. Затова още днес ще посадя бряст в двора й. И тогава
По тъмно в нощното затишие
Под “бряст със сребърна кора”
Тя п а к Поема ще напише -
За.....самодивските хорá.

Трол каза...

Не сте ме разбрали правилно не съм имал намерение да бъда зловещ пророк. Това поверие не е скандинавско, а от македонските крашща на България. Юлияна предвид че е с над 50 % македонска кръв го знае и съм сигурен, че не намира в него нищо зловещо. Това поверие за бряста също е интересно, но аз го чувам за пръв път сигурно е от други краища на България. Нищо не пречи да се остави един недовършен ъгъл в къщата, а също да има и бряст в двора.

Юлияна каза...

Зная го това поверие да. :) А за македонско-тракийската ми кръв винаги съм го съобщавала с гордост! Това, което съм дължа именно на тази кръв и на предците си от двата рода - македонския и тракийския. Моите уважения и почит към тях.

Юлияна каза...

Забравила съм колко е интересен петия коментар на Феята на благодарността и предложението да напиша поема за Самодивските хор`а.

По тъмно в нощното затишие
Под “бряст със сребърна кора”
Тя п а к Поема ще напише -
За.....самодивските хорá.

Записвам си, за да бъде осъществено това желание.

Публикуване на коментар