Мерак

разказ от Николай Хайтов

Седя си оня ден на двора, пека си кълката на слънце и гледам - минава по пътя Юмера, на Расимчето зета, в текезесето дето е овчар.
- Здрасти! - казва и си клати главата,
- Здрасти, здрасти! Но защо си въртиш главата?
- Въртя я, че ние горе на кошарите се чудим помагачи откъде да намерим - като да има как от кал да ги направим, - а ти тука дремеш ли, дремеш. Ела с мене да помагаш, че имам зор, хем надница ще ти платя, хем ще видиш как се прави изкуствено опсеменяване.

- Какво опсеменявате? Пшеницата или ръжта?
- Абе каква ти пшеница! Овцете опсеменяваме!
- Опсеменявали овцете! Нова мода шантиклер!
- Абе Юмере, нямате ли - казвам - кочове, та вие ще опсеменявате овцете?
- И има - кай, - и няма. Ела да видиш! Всяка вечер ще ти варя куркмач.

Откакто си бях навехнал крака, в гората не бях излизал, та ми се беше бая затъжило, а и времето хубаво: едно спкойничко слънце пекнало - защо пък, рекох си, да не отида с Юмера на къшлата, че да се разшавам и разгледам? Викам на бабата: - Давай ямурлука!
Слагай хляба в торбата. Засмяха се на Юмера и потурите, че дружина ще си има, грабна ми и ямурлука, и торбата, насмалко и мене да нарами! Бабата се понамръщи, но като й казах, че гъби ще й набера, благослови ме.

Леви-десни - стигнахме на Криво бърдо, дето са кошарите. Ама то асъл криво, криво-закривено, та хем завет и припек, хем всичко наоколо се вижда. Бре, че много се вижда, бре-е-е! Вижда се Перелиица насреща, обраснала с тъмни ели, като че ли забулена с фередже; по-наляво — Карлък белоглав, не му стигнало купището със земя под него, ами са ровнал в небето, като че търси майка си и баща си, а до него - връх до връх: зелени, жълтозелени, едни като кучешки зъби подострени, други заоблени, да се не нагледаш на балкан!

Юмера ми вика:- Не се зазяпвай, чичо Каньо, ами да поработим, докато е видело, че ей сегичка ще се мръкне. Отидохме в бараката. Вътре - стая като стая, с дюшеме, прозорче и с печка в едното й кюше, а в другото -намърдало се едно ей такова кочище рунтаво, гледа ме с накървавени очета и наведена шия, сякаш ей сегичка ще се хвърли да ме хакне с накеркелените си рога. - Юмере – казвам, - внимавай!

- Не се бой - каза ми Юмера - Той се е наежил, че от завчера не е виждал ни овца, ни ягне, но сега като му дадеме, кай, овца ще поомекне и няма да се ежи. Докарай една овца отвън, само че гледай бяла да е, той на черни много не налита. . . Той е руски меринос, там, изглежда, е навикнал повече на руси. . .
Дотътрих аз отвън една овца, а кочът, като ме видя, вдигна шията си изведнъж, прекрачи крачка, изпръхтя и се закова на място.

- Пусни овцата! - казва Мерко - И върви до вратата.
Пуснах овцата и застанах до вратата, но кочът не гледа в овцата, а в мене.
- Срамува се — вика Юмера, — но ще свикне! Недей се плаши. Опсеменяването трябва да се върши от техника, но техникът вместо да опсеменява тука, фукнал в Лясково при даскалицата и цялата работа оставил на мене - да се чудя дали овцата да задържам, или на коча да събирам изкуственото семе.

Приказва си Юмера, а на мене окото - в коча. Ама коч, ти казвам! Заслужава на куци крак до бърчината да идеш да го видиш. То не е, брате мили, коч, а варел от двесталитровите, ако можеш да си го представиш, цялото в космалак и повесма, до земята чак разнесени, като се поклати само, и завее топъл вятър!

Нашите кочове гледат като ангели, а на тоя очите му до половината скрити в едно бяло перде, а другата половина, като те погледне отдолу нагоре -реже ли реже като с нож! Да не приказвам за рогата, завити на главата му като чалми. „Тая хала, викам си, ако само допре овчицата, ще я смаже. Ако пък вземе, недай си боже, да я блъсне с рогата - от овцата няма да остане и опашка!"

Докато аз си правех тия сметки, кочът се пресрами и тръгна към овцата. Отиде до нея, спря се, протегна си шията и та-ак! - муцуна в муцуна с овцата. Целуна я! Овцата вито шава, нито мърда, а кочът се обърна към задницата й, провери дали е на мястото си вимето й, а че се обърна пак към главата на овцата и започна да я ближе с езика от устата към ушите, като да я сресва. Като стигна до ушите, изпръхтя и овцата се отмести. Викам на Юмера:- Дръж овцата, че бяга!

А Юмера вика:
- Ти се не бой, той ще си я кандърдише. Женско може ли да си не даде фасон? Запали си, кай, цигара, има време! Кавказките мериноси много са табиетлии. Само едно, казва, ще те моля - като се нажеже да рипне въз овцата, ти я хвани за ушите и я дръж мирна да седи, а пък аз ще сложа зад нея станока, че да си свърша и техническата работа. То има време, още не е минало хорото, но мине ли хорото, бъди нащрек!

Докато да каже той „хоро", и кочът започна нещо да похлопва с копитата, като да искаше да рови. . . Наведе шията, би на място с единия си крак, похлопа с другия, след това вирна главата и фукна, та обиколи овцата три-четири пъти с развети повесма, спря на място и заудря пак с копитата, заигра. . .

Игра ли бе това, или искаше силата си на овцата да покаже, да я слиса и сащиса - не мога да ти кажа, ала беше чудно нещо тая хала да се гледа как се носи с развети повесма и подковава дюшемето с копита, и се нажижа, и пръхти, докато захвърча от него бяла пяна. Тогава отново приближи овцата запъхтян, близна я с муцуната си, близна го и тя. . . И тогава, след като я на бързо попригали от ушите до опашката, кочът се засили да я покрива.

- Дръж за ушите! - извика Юмера.
- Дръж я, казавам, ти! Аз ще подложа станока.
Той хвана овцата за ушите, а пък аз, вместо да сложа станока, ритнах го и мериносът захлупи овцата по закон божи.
...Стори ми се грозно след тия галеници и милувки всичко да удари на. . . дърво! Че като викна оня Мерко:

- Абе ти луд ли си, или майтап си правиш! С една такава скачка ние можехме да опсеменим не една, а петдесет овце!
- Той - казвам - отново ще скочи.
- Да, но пак ще трябва да загрява! А гледай, че започва да се мръква.
- Ще загрява. Ти ако не загряваш, той загрява!
Наежи се Мерко

- Какво искаш да кажеш? Я се изрази!
- Седни - казвам, - недей ми се пули в очите! Дай ми една цигара да подпаля и ще ти кажа... Само че поглеждай от време на време и коча!
- Защо ще го гледам, след дъжд — качулка?
- Точно сега е за гледане - след дъжд - качулка. Я кажи ми какво прави сега кочът?
- Ближе овцата.

- Видя ли! Ако беше ти на негово място, триста пъти да си захъркал, а той кавалерът, ближе я и благодари!
Засмя се Мерко:
- Гледай за какво си се сетил!
- А ти, като гледаш всеки ден тия, кочовите сватби, не се ли сещаш никога за нищо?
- Сещал съм се - казва, - как не!

- За какво си се сещал? За дърво? Сещал се. . . Я ставай да организираме скачките, че ей сегичка ще се мръкне. И не си гледай пъпа, а гледай коча какво работи и се учи!
Изведохме овцата, доведохме друга. Мислех си: „Това ще му е на коча втората сватба за днеска, та ще я претупа по-набързо." А то, брате, същата игра, същото целуване и сресване, същите метани и поклони, и хорá!
Изтропахме и трета сватба, и четвърта, материал събрахме за опсеменяването не на петдесет, а на петстотин овце.

Викам тогава на Юмера:
- Давай на кочето да яде и да вървиме да спим!
- Няма ли да варим куркмач?
- Няма да варим! Ще спим!
Подредихме овцете и легнахме. В колибата ми се стори много задушно, та легнахме навън, дето се вика, под небето... Ама и небето беше тая вечер - джа-ам! Ококорили се едни звездици, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други - сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:

- Как е, чичо Каньо, как е?
- Ами добре е. . .
- Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!
- Стига съм мислил! Ще спя!
- Ще спиш, ама не можеш! - реже ме право в очите най-високата и ясна звезда - че ти е червива съвестта-а! Женен си четиридесет години, а я кажи едно хоро изигра ли на жена си? Изигра ли? Посегна ли да я погалиш поне веднъж? Да й пошепнеш в ухото една любовна дума, както си пошепнаха овцата и коча?

- Мерко!. . . Дай ми кибрита – казвам. - Ще запаля огън. Не ми се спи!
- Чудно нещо - казва Мерко, - и на мене не ми се спи!
- А на тебе какво ти е?
- Абе кораво ми е - кай, - повече сено май че трябваше да си подложа!
- Сложи - казвам, - сложи! Една купа да подложиш, коравото ще се остане пак кораво, че това кораво, дето те гложди, не е отвън, а е от вътре! Познах ли, или не познах?
Утрая се Мерко, нищо не рече, ала стана. Разпалихме огън, захвърчаха искри, скриха се звездите, останахме ние двамата с него лице в лице.

- Тука ми е – казва - тежко, вътре!
- Да не е, дето те блъсна коча?
- Блъсна ме ти! С ония думи! Блъсна ме, та още не мога да дойда на себе си.
Юмерът, завлеканинът, толкова думи да издума наведнъж, ще рече, блъскането трябва да е било яко.
- Ти - казвам - да не си чул одеве какво ми рекоха звездите?
- Не съм чул звездите, но слушам - дере се тука някакво щурче: „щууур, щууур, щу-ур!. . ."

Ей това слушам от одеве и си мисля: „Де пък ме е разбрало и щурчето? Откъде?"
- Ами звездите - казвам - откъде са ме разбрали, та ми наговориха одеве такива думи? - И му ги казвам дума по дума, а Юмерът се блещи.
- Махни, махни, не е за дума!
- Кажи какво не е за дума? Кажи го да ти олекне! Тука поне няма кой да чуе. Ей ги, скриха се звездите, млъкна и щурчето, няма да ти пречи.
- Аз - почна да разправя Мерко, - аз, чичо Каньо, съм толкова, казва, мръсен, че да стопиш всичките овце на лой и лойта на сапун да направиш - няма да можеш всичката мръсотия от мене да измиеш! Аз, казва, като съм се напивал и жената не рачи с мене да лежи - връзвал съм я, казва, за кревата с въже!

- И аз съм го правил, не въздишай толко издебело, само че аз на мойта съм надвивал и без въже!
- Запуши я - казва. - Спри, че може нещо диво да ни чуе, та ще ни разнесе по цялата гора!
Гряхме се на огъня, мълчахме, по едно време Юмера отново го припали:
- Думай - казва, - не мълчи!
- Мойта е свършена, какво да приказвам? Мене само разкаянието ми остава, но ти си, казвам, още на трийсет и три! Гледай коча, прави каквото прави той, и ще видиш какво ще стане!

- Добре де - казва Юмера, - трябва ли хоро да играя? Макар че сме братя по кръв, аз съм, първо на първо, мохамеданин, орталъка ще се смее, че играя!
- Абе - казвам - комшу, ти будала ли си, или на будала се правиш? Първо на първо, ти хорото няма да го заиграеш на мегдана да те гледа орталъка, ще си го играеш у дома! Ще танцуваш! Няма да хлопаш и тропаш. Надуваш грамофона, ловиш жената и. . . карай! Ти целуваш ли жена си?
- Аз - казва, - право да ти кажа, скърцам със зъбите, та съм нямал време.

- Нямал си време! Да взема, че да те поливам с тоягата, да те поливам и да не ти казвам за какво. . . Такава кротка женица имаш и със зъби да й скърцаш! Да й се зъбиш като вълк! Ами тя какво прави, когато ти скърцаш?
- Закачулва се през лицето, трепери като листо и мълчи.
- Запуши я - казвам. - Спри!
Замълчахме. Зарови Мерко с тоягата в жарта и погледът си вече не повдигна. И въздиша! От време на време като въздъхне, издухва пепелта като с мех. Дожаля ми за Юмера, а че го подхванах:

- Да съм аз на твое място и на твоите години, че да видиш какво става! Ще се върна в село, ще мина през кръчмата, ще мушна в пояса две шишета гъмза и ще се върна в къщи за вечеря. „Давай, жено, ще й кажа, да поядеме, а че да се чукнеме по чашка за твоя хубост и за твое здраве!'' Ще й помогна след това да раздигнем софрата. „Заповядай, мила жено, да полегнеш, сърчицето ти малко да стопля!" Женско сърце лесно се топли. Не ти трябва огън и пламък, не ти трябва борина, всичко става от лесно по-лесно, иска се хубава дума само да й пошепнеш в ухото, както кочът го направи с овцата.

Аз от овнешки езици не разбирам, но зная какво й рече: „Сърце мое, рече, хубава си, драга ми си, много те обичам!'' Косата й малко ще погалиш - ти видя ли как кочът среса козината на овцата? Погалваш я с ръка - кочът нямаше ръка, а ти я имаш! Разбра ли?
- Запуши я! - разшава се Юмера. - Спри!... Много хубаво разбрах.
- Щом е тъй, ставай и си върви в къщи - ей го селото къде е, а пък аз ще пазя овцете и ще те чакам да си дойдеш утре.

... На другия ден идва си Юмера рано-рано, закичен на ухото със здравец. Питам го:
- Как е?
- Топ е! - хили се Юмера. - Мериносът, кай, цървулите ми не може да завърже! Но аз съм му благодарен, ще го гледам като брат и на рогите му две големи свещи ще запаля - едната от мене, другата от Незифе... Три дена останахме горе с Юмера, а след това посъбрах червенушки, борина малко и се върнах в село. Изтърсих армагана в скута на бабата и право при наместника.

- Кмете, ти връзваш ли жената за кревата?
- Защо да я връзвам? Аз, като я погледна само, и я свалям!... Ами тебе, казва, какво те е обарало да питаш? На тия години?...
- Питам, защото всички мъже в това село или връзват жените си, или им скърцат със зъби, или ги повалят само с поглед. А защо не раздадете, пистолети на мъжете? Вадиш пистолета и нататък всичко лесно!
Стана пълномощникът от стола и ме наближи.
- Духни ми - казва - в лицето!
Духнах му.

- Не си пил, а защо си я разиграл тътралката си рано-рано?
- Ще ти кажа - викам му - защо. - И му разправям по-нататък цялата работа за коча. Той на три пъти промени боята на лицето, че и неговият косъм, както се вижда, не излезе чист. Изслуша ме и накрая задава ми въпроса:
- Какво предлагаш да направим?
- Предлагам да се организира един курс в салона на читалището за квалификация на мъжете... Ще докараме коча да видят обноски, а пък аз ще се заема със словесното!

- Ама чакай! - вика пълномощникът. - Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш? Коч в читалището, дето се провеждат културните мероприятия! На това отгоре - с овца!
Викам на пълномощника :
- Ами това не е ли култура, бе другарю, да умеят хората да се обичат? Я виж колко с развеждат!
Взе да се чеше пълномощникът: по главата, по врата, сетне, по краката.
- Само едно - казва - не разбирам: защо си се хванал тъкмо ти с тая овнешка история? Я ми кажи!

- Мъчно ми е, другарю пълномощник, че нашите хора в галенето са бетер от хайваните! Ето защо! Историята не е агнешка, а е от човешка по-човешка!
Замисли се пълномощникът. Мисли, мисли и накрая се реши:
- Добре, ще организираме курс, но все пак в читалището не! Нека си бъде горе, е кошарите, там ще намериме начин да закараме мъжете, но да бъде за мероприятие някакво, да речем „реконструкция на овчата порода" или нещо подобно - може дори само „реконструкция". И ще внимаваш да не ни подушат, инак - стане ли на въпрос - нито съм те чувал, нито съм те виждал! Ясно?
- Ясно - казвам.- Действувай!

. . . Сега действувам.
Меракът ми е да преминат един ден всичките мъже край мене и да ги видя всичките накичени със здравец — като Юмера!
Тогава и греховете ми ще се простят, и сърцето ми ще се отпусне!

Предоставено от Скалната козичка