25.3.09

Ясновидка


Автор: Меричка

Пак сме на една от онези комисии, когато търчиш като луд, доказваш се, и защитаваш честта на институцията, която разчита на реакцията и интелекта ти. Накрая всичко ще приключи с подпис в протокол, най-често полаган на втора среща за отчитане на свършеното. Рано сутринта на 20 2006г. март потеглихме две коли и един джип, две жени сред 12 мъже. Най-напред изкачваме заледени участъци, опесъчени до и малко след Превала, после се спускаме покрай реката, и накрая нашата цел е язовирът и общината, която го стопанисва.

По време на същинската работа разстановката и позициите щяха често да се сменят, /задачите бяха сериозни, но не неизпълними/ в зависимост от компетенцията на участниците.

Докато се изкачим до най – високата точка – някъде около 1880м надморска височина, измина не много време. Това за март, когато наоколо са издигнати след почистването високи “барикади” от потъмнял сняг, си е добре. Трябваше да вземем експерт от общината, така че един щеше да напусне колата, за да се премести в по-луксозния джип. Пристигнахме най-накрая.

В стаята, където разпределяхме задачките гореше печка, приятно топло и уютно беше.

А навън сух студ, дълго задържал се втвърден сняг – и тази година, както между впрочем и винаги. Нямах избор, трябваше да си остана в старата кола, загърнах се с шала, засрамих се и не сложих ръкавиците, с мъже съм, да не се правим на слаби... ;) баби. Седнах си на мястото, отзад вляво, нищо, че е от най-незащитените.

- Да, в началото на април докъм шестнадесети може да очакваме бурно топене на снеговете, особено след първите пролетни дъждове, обичайно е за тези височини. Добре, ще го вземем под внимание... - това успях да чуя от думите на общинаря, който затръшна дясната задна врата на Лада-та, седна до мен и махна с ръка на колегата, за който беше предназначено.

Е, знаете как е – разговора като правило се завъртя около времето, разбрах, че от доста години е в пенсия, но работеше може би на граждански договор. Говореше главно със спътника ми отпред, като в разговора се включваше навремени и шофьора. Познаваха се отпреди, поне свойски се поздравиха, което за планината си е в реда на нещата за поредна служебна среща.

Сетих се, че листа и химикалката се в незакопчания джоб на чантата ми, защото предчувствах приключение в най-добрия и откривателски дух на думата. Това, че се размърдах някъде отляво, за да ги потърся, го накара да ме погледне с недоверие, протегнах ръка и се представих по фамилия, отвърна ми - разбира се, познаваше благоверния ми спътник в живота. Заговори и каква важна работа са вършили заедно пак така по други комисии. Отговори и на шофьора:

- А, работа ли, много има, аз я оставям, тя не ...Но така, макар и в пенсия.

После добави:
- Labor omnia vincit im probo... - преведе го.

Нещо в смисъл, че упоритата работата побеждава изпитанията.
Направо бях във възторг, не съм се и надявала на такъв подарък от съдбата /и от теб/.
Помолих го да повтори сентенцията, а аз я записах като прилежна ученичка, докато очите му се усмихваха.

Каква усмивка само, когато видя листчетата, където вече се гушеха няколко строфи, останали от уикенда. Да, сега успях да определя на кого ми приличаше – точно копие на Николай Хайтов – и тези сини очи, “сипещи” светкавици, представих си за момент, че в тъмното би приличал на сова.

- Марияна! Много звучно и красиво име, Марияна - прошепна го още веднъж, сякаш да го скрие от другите, които бързаха по-напред по пътеката.
Едва сега каза и малкото си име:
- Хранимир. Ние тук сме двама с фамилия Плявови, аз и по-малкия ми брат, Красимир. И той имаше хъс, пък и пари се намираха и се изучи. А, иначе аз се стремя да бъда полезен на повече хора, когото и да попиташ за мене, знае ми адреса, “билкар” ме знаят хората. И аз им помагам... Ловец съм и риболовец, освен това... поет - усмихна се загадъчно. - Да минем на ти, а... Марияна?

Влязохме неусетно във високата кула, докато разговаряхме с “домакина” на съоръжението. Погледът му стана още по-загадъчен и накрая на излизане ми се похвали:
– Скоро ще излезе моя книга, която ще съдържа много истини - поезия, ловни разкази, рецепти, еротика - понижи глас, – секс, забранена ще е за до осемнадесетгодишни - тихо се засмя. - Но няма да издавам каква форма ще има, намигна ми съучастнически...
Нима трябваше да съм голяма коза, че да не се досетя за “сърдечната” форма на “пресния” тираж. Не го изрекох гласно, за да помисли, че само е преминало покрай ушите ми.

- Е, виждаш ли онзи склон – попита на път за Лада - та, където шофьорът “поддържаше” огъня, а от ауспуха се виеше кълбо от изгорели газове.
- Виждам, дори мога да ти кажа, какво има там – паметна могила на партизани...
Резултата е изравнен, той просто глади последната останала покрай ушите коса, но се усмихва: - Да не си ясновидка?! – малко учудване дори долавям.
- Да – лъжа най-безочливо, скривам разказа за битката, която е имало тук - знам го от колегата от института Камен, ама нека и аз съм малко загадъчна...

...................................................................................................................................................

И до днес винаги се връщам към приятното време, което прекарахме с този човек, мисля за всяка дума, която си казахме, и затова, как понякога служебните задължения се превръщат в най-желаното нещо на света.

След 15 дни, когато нашият супервайзор ми предложи да отида на новата среща на комисията, приех на драго сърце. Защо ли – поредна весела среща с този мой приятел, който ме представи на негов съгражданин така:

- Внимавай, ясновидка е, да не дава господ да обединят силите си ясновидка и билкар!!! – ех, тази кротка усмивка...

За втори път ми помагаше – трябваше ми рецепта за лечение на “лоша” болест след вливките, които проведоха на моя колежка. Разменихме си телефоните, разделихме се като стари приятели, тази година пак ще има комисия...:) Виждам я, като един Дядо Йоцо съм!!

И тази, и тази…

1 коментара:

Меричка каза...

С тази публикация Ви желая Благовестие и щастие по пътя на духовността! Благодаря!

Публикуване на коментар