5.5.09

Фарът "Бел Рок"

На седемнайсет километра от шотландския бряг, под водната повърхност се спотайва опасен риф. През вековете тук са загинали много хора и по назъбените скали са се разбили много кораби. Рифът е познат като Бел Рок и името му навява страх. Но един млад човек решава да опитоми коварния риф. Идеята му е да построи фар в морето. Годината е 1800. Младият инженер Робърт Стивънсън отива при рифа, за да обмисли плановете си за фара. Той има само два часа преди прилива да залее рифа.

Той знае, че прави невъзможното. Никой не е строил фар върху скали, които са потопени във вода. Нищо направено от човек не оцелява върху тези скали. Местни монаси издигат камбана, откъдето идва името “Бел Рок”, но след година и тя потъва в дълбините. Стивънсън е млад инженер, член на борда по северните фарове. На трийсет години той има успешна кариера. Израстнал е в бедност и е самоук. Силната му религиозност му помага в амбициите да построи своя фар. Началниците неохотно се съгласяват да разгледат проекта му, въпреки че не вярват, че на Бел Рок може да се направи фар.

Комисията не е убедена. Приемат идеята му за утопия. Повечето фарове тогава работят с въглища. През нощта шотландските брегове тънат в мрак. Хората умират, а рифът дебне новите си жертви. Но Стивънсън знае от собствен опит, че може да построи здрава каменна кула. Фар, който ще спаси живота на стотици хора. Той е свидетел на дръзкото творение построено от Джон Смийтън преди петдесет години.

Комисията отхвърля проекта на Стивънсън, но той не се отказва от него. Стивънсън прави експеримент, с който показва, че фарът му ще издържи на още по-бурно море от този на Смийтън. Най-критичната част е извивката на основата на фара. Тя трябва да отклони удара нагоре. Ако изчисленията на Стивънсън са погрешни, фарът ще рухне.

Проектът на Стивънсън е замразен. Рифът Бел Рок продължава да взима жертви. До 1804-та година. Огромният “Йорк”, кораб с 64 оръдия се разбива в него. 500-членният му екипаж загива. Комисията по фаровете е принудена да действа. Тя търси помощта на прочутия инженер Джон Рени. Въпреки че той никога не е строил фар.

Стивънсън научава, че Рени изпълнява фукциите на консултант. Известният инженер контрира аргументите на Стивънсън за основата на фара. През 1806-та година Парламентът разрешава на комисията да построи фар на рифа Бел Рок край източния бряг на Шотландия. Г-н Джон Рени е назначен за главен инженер на проекта, а г-н Робърт Стивънсън ще бъде негов помощник.

Мечтата на Стивънсън най-после е на път да се сбъдне, но Рени има решаващия глас. Той ще преправи структурата и ще промени дъгата в основата. Докато Рени обмисля плановете, Стивънсън наема зидари, дърводелци, ковачи и моряци – всичко 60 души.
На 17-ти август 1807-ма година мъжете отплават към рифа. Ще останат там два месеца.

Скоро те откриват останки от корабокрушения през зимните месеци.
На обекта може да се работи само през спокойните летни месеци. Мъжете веднага започват работата с кирки. Налага се да се копае ръчно, не може да се използва барут, защото ще се повредят скалите. Работата е много тежка, инструментите се изхабяват бързо. Подострянето на сечивата е изключително важно. Няма време за губене, скоро скалите ще се скрият под водата.

4 коментара:

Анонимен каза...

Моля Ви, продължете разказа за фара “Бел Рок”!
Темата е много, много интересна и вълниваща!!! Предизвиква толкова различни асоциации – за силата на Човека, за Светлината, дори за това колко са самотни понякога ония, които дават светлина на другите...

Юлияна каза...

Тази първа статия за Фара Бел Рок е част от една поредица "7 чудеса на индустриалния свят". За съжаление аз разполагам с информация само за три от тях. Фара Бел Рок, Бентът на Хувър и Трансконтиненталната жп. линия в САЩ. Тя е дълга 3 200 км. и е най-дългата линия в света. Тези индустриални чудеса макар и да са възхитителни като творения на човечеството са дали много човешки жертви за построяването си, съсипани си големи територии от Природата. И специално за линията, това е било окончателния край на малкото оцелели като бит и култура индиански племена. Те са се противопоставяли, но пушките са си пушки.....А жестокостта на Уилям Текомси Шърман е пословична.

Анонимен каза...

Права сте - може би темата за добродетелите на индианците заслужава по-голямо внимание. Ето какво е писал за тях Джордж Катлин (1796-1872) - американски художник и пътешественик, живял осем години сред различни индиански племена:
"Обичам тези хора, които винаги са ме посрещали с най-доброто, което са имали.
Обичам тези хора, които са почтени, без да имат закони, затвори и приюти за бедни.
Обичам тези хора, които спазват Божиите закони, без някога да са ги чели или да са ги чували, проповядвани от амвона.
Обичам тези хора, които никога не ругаят и не споменават напразно Божието име.
Обичам тези хора, които обичат съседите си така, както и самите себе си.
Обичам тези хора, които почитат Бог без Библия - а вярвам, че и Бог ги обича.
Обичам тези хора, чиято религия е една и съща, и които са свободни от религиозни предразсъдъци.
Обичам тези хора, които никога не вдигнаха ръка срещу мен, нито откраднаха имуществото ми, въпреки че нямаше закон, който би могъл да ги накаже, ако го бяха сторили.
Обичам тези хора, които никога не влязоха в битка с белите, освен на своя собствена територия.
Обичам тези представители на човечеството и не се страхувам от тях - такива, каквито Бог ги е сътворил и там, където Той ги е поставил, - защото те са Негови деца.
Обичам тези хора, които живеят и пазят имуществото си без катинари и ключове.
Обичам всички хора, които правят най-доброто, на което са способни.
И - о, как обичам тези хора, които не живеят заради любовта към парите!"

Юлияна каза...

Нямам думи да изкажа възхищението си! Макар че пак ме обхваща гнева да оплюя един словоблудец и поругател на индианската култура и ценности, но няма да го направя. Ще свърша нещо по-полезно като вашия коментар го публикувам като статия в "Мъдрост и поука"!
Благодаря ви за труда да намерите това ценно нещо и да го напишете тук.

Публикуване на коментар