Земен приемател на енергия (патент 600. 457)

В Патентния регистър можем да открием голям брой модели на земни батерии. Най-ранните са от 1841 г., когато Александър Бейн приложил този феномен в телеграфната. Докато прокарвал телеграфна линия, той случайно открил, че заземяващите плочи на жицата са попаднали в подпочвена вода. Късото съединение не спряло работата на системата му.

Бейн предприел нов опит, като този път заровил медните и цинковите плочи на разстояние 1,6 км помежду им. Когато ги съединил с телеграфната линия, тя заработила много добре без помощта на допълнителни батерии. Бейн патентовал своята земна батерия няколко години след откриването й (1841 г.) и я използвал за захранване на телеграфни системи и часовници.

През 1837 г. Стивън Вейл наблюдавал същия ефект, без да може да си обясни каква е причината за него. След пускането си първата функционираща телеграфна линия сякаш се нуждаела от все по-малко и малко батерии. Вейл започнал с около двадесет големи батерии и постепенно намалявал броя им, докато се оказало, че не са му необходими повече от две. След това дошъл момент, при който през някои сезони можел да махне дори и тях!

През 1845 г. в Англия Дж. У. Уилкинс потвърдил откритието на Бейн, разработвайки подобна земна батерия за нуждите на телеграфа. Един от първите английски патенти в тази област е от 1864 г. и принадлежи на Джон Хоуърт, създател на първата истинска съставна земна батерия.

Тя имала формата на барабан и се състояла от множество твърди дискове, монтирани върху изолирана ос. Мощността й се определяла в зависимост от големината на дисковете и дължината на линията — дискове с диаметър 30 см били достатъчни да захранят линия с дължина 120 км, а с диаметър 60 см — 710 км.

Загадката си останала неизяснена години наред. Един мой близък приятел електроинженер (У. Лер) ми каза, че местните телеграфни станции продължавали да работят, въпреки че батериите им не били презареждани от много години. Когато ги изваждали за оглед, се оказвало, че са напълно пресъхнали и корозирали. И въпреки това сигналът продължавал да минава по жицата.

В патентните архиви могат да се намерят описания на множество подобни устройства заедно с невероятните описания на начина им на работа. Земните батерии на Гарат (1868), Едърд (1877), Мелън (1889) и Хикс (1890) имали терапевтични способности. Батериите на Брайън (1875), Серпо (1876), Беър (1877), Дикман (1885), Дроубоу (1879), Сноу (1874), Сполдинг (1885) и Стъбълфийлд (1898) произвеждали годна за използване мощност.

Освен всички тези изумителни патенти съществуват и земни батерии, намерили приложение в телефонните системи. Моделите на Стронг (1880), Браун (1881), Томкинс (1881) и Локуд (1881) осигурявали основното захранване и играели ролята на усилватели в телефонни системи из цялата страна.

Славата на „земните батерии“ е съсредоточена около необичайния им начин на действие. И до днес си остава пълна загадка как подобни устройства са в състояние да произведат такива количества ток.

Главната мистерия на земните батерии е, че те не корозират с темпото, което на теория би трябвало да се очаква, съдейки по количеството произведено електричество. Изкопаните батерии показват съвсем слаба корозия по повърхността. Някои давали само слаб и негоден за използване ток.

Други продължавали да произвеждат феноменални количества енергия, без да са докосвани с години. Някои изследователи (Дикман) свързвали земни батерии, за да получат по-силен ток, но Стъбълфийлд не се интересувал от подобни начинания.

Несъмнено Стъбълфийлд е бил свидетел (или е изпитал на свой гръб) някакъв естествен разряд на енергия в телефонна система и е успял да си обясни по прост начин причината за явлението. Неговият земен приемател на енергия (патент 600. 457) и до днес си остава истинска загадка.

Наблюденията на Нейтан Стъбълфийлд върху естествените прояви на електричеството го накарали да се замисли как да получи „безплатна“ електрическа енергия от земята. Според теоретичната литература, която познавал много добре, подобно нещо не можело да се постигне чрез земни батерии.

Авторите твърдели, че земната батерия никога няма да бъде в състояние да произвежда огромните количества енергия, нужна за захранване в индустриални мащаби. Стъбълфийлд разбирал, че теоретиците ще бъдат прави, докато не бъде направено някакво ново епохално откритие в областта на електроинженерството.

По-възрастните работници по телеграфите разказали на Стъбълфийлд за специфичните места и как „необичайно високата“ електрическа активност трябва да се търси с търпение и постоянство. Тези електрически „горещи точки“ в сравнение с околния терен приличат на своеобразни електрически кладенци.

Те могат да направят много повече от това само да осигурят добро заземяване на телеграфните линии. Някои от тях са в състояние и да ги захранват! Мотивиран от собствените си наблюдения и интуицията си да започне по-задълбочени проучвания, Стъбълфийлд съставил планове на няколко земни батерии.

Собствената му способност да усеща земните енергии му подсказвала, че количеството й е огромно, но човечеството все още не се е научило да се възползва от нея. И че е възможно да се намерят средства за извличането й!

Стъбълфийлд знаел, че измерванията показват изумително висока електрическа активност в някои точки. Мощността и варирала според конкретното място. Влажните почви често променяли очакваната сила на електричеството — отслабвали го, вместо да го засилват. Стъбълфийлд знаел, че при подходящо разположение на металните сонди би могло да се получи по-силен и годен за употреба ток, но за момента така и не си дал сметка какво е открил.