Хрумки

(лична коренспонденция Красимира Петрова & Светлана Караколева)

"Искам да напиша приказка за теб. Искам да е хубава. Ще започна така:
Имало една принцеса. Не на приливите. Нито на отливите. Съвсем обикновена принцеса - пешеходка. Дори не била принцеса от душа, а неодушевена и разглезена.

Въпреки това излязла да подиша чист въздух в градината. Но там, вместо жаба, срещнала истинска фея по нощница. Тъкмо да се въодушеви и да се зарадва, тя взела, че проговорила и й се качила на главата само с един скок.

Нем,не се получава..я да опитам пак...

Имало едно време една принцеса. Живеела някъде на майната си, в досаден стар замък пълен с прашни копнежи учителски и древен компютър за музеен експонат. Изобщо положението било трагично, но нямало кой да каже това на принцесата и тя си живеела, общо взето спокойно и безметежно, до онзи решаващ момент от всяка приказка, в който на главния герой му се стоварва нещо на главата и тогава, всъщност, приказката започва. На нашата принцеса това което й се стоварило било прозрението че не тя е главният герой в тази история, което, за човек свикнал да смята че мирозданието се върти около неговата личност, си е сериозен удар. А ето как, всъщност, се случило всичко…

В една светла зимна утрин, (защото действието в приказките неизменно се развива или в светли утрини или в мрачни следобеди) нашата принцеса излязла на разходка покрай реката, която всеки пълен с паяжини, рицарски доспехи, бални зали и семейни портрети на предци, облечени в неудобни, но изящни парцали,уважаващ себе си замък има някъде из околностите си, и изведнъж, така както се била заблеяла из пасторалния пейзаж, пред очите й изникнала невъзможна, за епохата на приказката, картина: млада, усмихната жена с въдица в ръка, облечена в мъжки, дебели кожени дрехи, седяща на камък край реката. Камъкът, това си личало отдалече, бил тътрен двайсетина метра - от последните дървета, в края на горичката, почти до самата река, личала широката диря разорала снега до замръзналата под него кал.

С леко подвикване, феята метнала въдицата си в дълбоката част на реката, а принцесата я гледала, гледала и от съзнанието й, като с гумичка, били изтрити и реката и пасторалния пейзаж и студа и светлата утрин, също и всички онези неща пречещи на учителите да мислят човешки…А тя била прекрасна не поради някаква дивна красота, не и заради толкова описваните от поетите, крехкост, кръшност и изящество на женското тяло, ами просто защото излъчвала сияещото спокойствие на човек, който е щастлив без да го осъзнава. Принцесата не можела да спре да я гледа и сама не разбирала защо става това, само, изведнъж й станало ясно, че в тази приказка може да има само един главен герой и че това, в никакъв случай, не е тя самата. Изведнъж, о, толкова изведнъж се срутили като кули, всички нейни, дълго изграждани, дълго натрупвани, аристократично наследени, пречки и прегради: забравила си титлите и усещането за важност и знанието за притежаваната над поданиците власт.

Ей-така се изпарило и възпитанието й на благородничка и всичко това станало толкова внезапно, че принцесата чак се изплашила от себе си. Приискало й се някъде да избяга, но, къде, по дяволите, можеш да се скриеш от себе си ?
...дотук съм.Започнах с въпросите.Попаднах в собствения си капан.Ще оставя на теб да довършиш - явно тази работа с приказките не е за мен.
Сега се питам... дали като вървя по улиците хората могат да прозрат, че под дрехите ми проблясват златисто-огнени люспи?Всъщност феите не носят люспи,но аз съм фея на циклоните така че при мен всичко е възможно.Ти това много добре го знаеш, защото твоят прозорец гледа към една моя градина. Там си паса облаците. Знаеш, ако не се наядат добре, после не дават дъжд.И съвсем не е чудно, че просто седиш и гледаш, гледаш, гледаш, гледаш..Душата има нужда да се поразходи, да се поразтъпче наоколо, да помаа гащи така да се каже, да си изпробва новите обувки.

Единственият начин да го направи е да гледаш много дълго в небето. Да гледаш, да гледаш, да гледаш, докато не усетиш по лекото гъделичкане, че очите ти са станали небе, а небето има цвета на очите ти. А в лявото ти е влязла малко мъгла. Пфу, досадно. Гъделичка..А после ще отидем да пием кафе. Само затвори вратата на градината, да не ми избягат облаците. Все не ми стига времето.Въпрос на организация казват.Понякога си мисля не трябва ли да имаме по няколко паралелни живота - като различни ризи за различните дни... Един ще отделя за хората, любимите ми, всъщност - по един за всеки и пак няма да е достатъчно. Един ще дам за разни неща, дето са трудни и никой не иска да ги върши - ще превързвам рани, ще утешавам, ще изслушвам и то именно ония, дето не го заслужават. Един ще отделя за книгите, за всичко, което нямам и няма и да имам време да прочета в един само живот.

Един живот ще пея, в друг ще танцувам. Един живот ще пиша и ще разказвам истории. Един живот ще пътувам, ще откривам времена, и места, и хора. Един живот ще уча езици. Един живот ще рисувам. Един живот ще шия дрехи и завивки, ще нижа мънистени гердани, ще отглеждам градини и деца. А по един живот ще има за всеки мъж, в чиито дълбок свят съм надниквала само за миг, само за миг.... Защото само един живот не стига...А аз и от този си живот съм изморена. Искам да спяяяяя... да се будя късно, да ме будят с целувка и кафе в леглото всеки ден. Искам за многото работа, която върша през деня да ми плащат реалната й стойност, така че да не се налага да работя допълнително. Искам да имам време да готвя обичайните ми вдъхновени, уханни, щастливи, топящи се в устата яденета, за които в момента време не ми остава ... искам да имам няколко часа спокойствие, в които да помълча със себе си, така че историите, които се спотайват и чакат да ги напиша, да се престрашат да излязат...

Искам да имам леко сърце и спокойни мисли, да се смея много... искам да танцувам до сутринта... да броя звезди докато очите ми се затворят и остане само нощ... да му разказвам приказка и да го гледам как заспива в прегръдките ми... да изтъка парцалена черга от всичките си пъстри желания... да преборя и утре ламята на съмненията си... да бъда...Отивам да подишам чист въздух.Ще се дрогирам с озон и нощен студ.Всъщност сутрешен..Прибрах се с мокри лапи преди секунди. В главата - горгона... Но пък облечена в смях и аромат на споделеност. И исках да ти напиша за всичко това, защото си далече и няма как да го видиш, но наистина историите започнаха да се заплитат откакто се намерихме. Някакъв вид огледалност.

Плъзвам се по улиците като мокричка златна рибка или просто като един нов вид животно - дъждовниче.Дъждовничето се храни с локви и изобщо с
всякакви мокри работи.Дъждовничето си има приятели: първо - блатуняка, после - чухълчето и накрая - сиропената катерица. Блатунякът е симпатично животинче, леко зеленикаво, с големи очи,живее в пълните с листа и дъждовна вода канали край пътеките в парка. Създава си собствено блато в тези малки канали и тихичко си мърмори разни негови си работи под носа, за да разсейва минаващите колоездачи.
Чухълчето е обратното на бухала. Когато бухалът каже бух - бух, чухълчето отговаря чух-чух, в смисъл че е чуло какво му казва бухала.

Сиропената катерица пък си седи вкъщи и спи до чайника
на Шапкаря, или до чийто друг чайник намери. Никoй не знае, защо се нарича сиропена, защото никoй никога не я е виждал да яде сироп. Тя спи през цялото време, или поне така изглежда. Явно, докато спи често сънува дъждовничето, блатунияка и чухълчето, защото всички знаят че те са приятели...Хехе ето още един опит за приказка.Дано прозреш че тт много добре познаваш тези трима лирични герои.Лошото е че немога да ги докарам докрай.Фейска му работа.Преди да се захвана с приказките рекох да ти напиша писмо. Ама се отказах. Писмото е дреха, с която бързаме да загърнем мислите си, преди някой да ги е зърнал голи. А думите помежду ни нямат нужда от дрехи. Или дрехите ни нямат нужда от думи. Или помежду ни няма нужда от дрехи и думи. Забравих кое от трите.
И трите.

Всъщност писмото може да бъде и стая, буржоазно-просторна, със звънко ехо, със стени от светлина и дюшеме от спомени, наредени един до друг и лъснати от многото стъпки притичвали отгоре им. Ето там, в края, до прозореца, дъските са изтъркани - любим спомен... И ето, че влизам в стаята-писмо, а ти вече си вътре и се смееш, с онзи присмехулен смях, който ме разпада на сапунени мехурчета - слънце и щастие. И сме там заедно. Само заради това ще го напиша. За да се окажем в едно изречение, аз и ти. Ето, особен вид близост е това синтактичната близост. Има усещане за простор между думите, но има и усещане за общност - ставаме част от едно изречение. Близостта може да бъде и морфологична, ето тъй - тииаз. Хм. Май е малко тясно така, някак неестествено. Ние? Звучи толкова граматично банално...

А всичко започна от това, че исках да използвам писмото като място за среща. Представям си разговор:
- Колко време бяхте заедно днес?
- Само три страници...
Хм.Сега тук трябва да има и нещо трето. Три придава завършеност на нещата, изважда ги в миг от профанното и веднага започват да ни се привиждат троици, да се мержелеят символики, да се оформя някаква съдбовност. Аз обаче съм езичничка.И ми се привиждат три обикновени зрели нара, леко разпукани, така че да се прозре сърцевината.Много обичам нар. Но три е красиво число. Уви, реалността рядко ни поднася подаръците си елегантно опаковани по три. Три точки задават равнина, твърди един приятел, който разбира и от числа и от сакралности, а и от нещо трето.... например от любовни сюжети.

Като начало. Бях изгубила себе си тези дни. Особен вид летене, при който вече не си сигурен кое са криле и кое вятър. Знаеш, че има поне една дума, която да те върне обратно, но и нея не си убеден, че си спомняш. Четох.
А не трябваше. Има дни, в които човек трябва просто да живее, защото думите тежат. Все едно съм хвърчило и нещо ме дърпа надолу.Ходих. Дълго. Докато забравя какво искам да забравя.Пях.Превземащо. Отворих всички прозорци и го пуснах да лети.Някои неща излизат само така. Мълчах. Всички важни неща се казват другаде. Какво биха променили това или онова изречение.Вниквах.Дълбоко, дълбоко, дълбоко. А ти не разбра ли вече?Танцувах.Как иначе да стопля въздуха?Зърнах случайно себе си в крайчеца на голямото огледало. Притичвайки. Рошава, сънита, с усмивка на хурия.

Кладенец в гората. Кошер целувки с женско име. Лекота, водовъртеж и безсрамие. Къдрици в летеж и смях на корем. Красива. Спомних си думата - живот.
Един ден живот. Да, знам, темата е безобразно стара, но днес и сега си зададох въпроса и се оказа, за моя собствена изненада, че знам отговорите. А ти? Остава ти само ден. Какво ще направиш с него? Знам, че ще искам да се събудя до Него - нищо, че никога досега не се е случвало. Ще се протегна, котешки доволна, сред чаршафи и слънчеви зайчета. Ще ме гъделичка докато се изтърколим от леглото и двамата - в кълбо от смях, ръце, крака, прегръдки, къдрици и синьото небе навън, а също и онова в стаята, пак синьо.Ще ми направи кафе, защото аз винаги го изкипявам. Ще му направя палачинки - защото мисля, че ги обича.Ще правим всичко друго, но не и планове.

Защото ще имаме само сега. И ще ни стига.Ще намерим поляна и ще се гоним боси сред дърветата. Ще ме настигне. Ще съчиня стих и ще му го прошепна, за да си е само негов. Ще ме превърне в мелодия и ще ме изсвири с уста, като таен знак под прозореца вечер.Ще му дам да претрепе всички митични чудовища-страхове, които съм крила. Ще ми даде да подредя всички разбъркани негови парченца, да погаля болките, да затворя раните.Ще отидем на кино и после ще спорим кой е най-хубавият филм, който сме гледали. Накрая ще решим, че е онзи, в който те двамата разбират, че им остава само ден живот и в края на деня събират всичките си приятели и танцуват до среднощ, а после тя му казва, че го обича.Ще танцуваме до среднощ, докато останем без дъх, ще пея докато остана без глас. И тогава - едва тогава ще му кажа, че го обичам. Обичам го.

Остава ти един ден. Само един. Какво ще направиш с него?
Аз знам.
Феята на циклоните пак създаде циклон и на всичкото отгоре се зацикли в него. Отново неможа да се овладее и създаде циклон надминаващ по размери и най-големите и циклонни очаквания.Извинява се че ще постави на циклонично изпитание търпението ти отново и за пореден път се моли тази нейна слабост да не създаде у теб антициклонни намерения."