Истинска приказка за птица

(лична коренспонденция Красимира Петрова & Светлана Караколева)

"Здравей миличка, много се радвам че се срещнахме, много! искам да ти кажа че почти се бях загубила, бях ни жива, ни умряла. А сега, благодарение на теб отново имам желание и сили да живея и да подновя своите търсения.Направи ми страхотен подарък - накара ме отново да мечтая, а това няма цена, няма цена!

Относно съпреживяването има се в предвид да не влагаш цялата си eмоция, защото в крайна сметка ще се превърнеш в развалина. Има такъв термин - бърнаут,превежда се препушване и много често се среща сред психолози, медици и социални работници. Не случайно процентът на самоубийствата сред психолозите и психиатрите е най-голям.

Та исках да ти кажа че присъствието ти ме разтърси из основи. И ако щеш вярвай веднага се похвалих на когото трябва, че съм намерила своя учител.Ами сега? Какво да правя като те няма? Знам че няма да се появиш, но въпреки това седя и чакам. Въпреки дъжда и бурята навън, заради дъжда и бурята в душата ми.Умирам от скука, нещо смесено между носталгия по "неизвестно-какво" и обич по всички добри хора по света, плюс капка безпричинна мъка.Надявам се като напиша какво искам да се успокоя и унеса в мечти.Хубаво е да си мечтаеш, пък току-виж станало. И такаа..

Приказките обикновено започват с уверението, че зад девет планини, та в десетата, се намират несметни богатства. Сред тях непременно е и царската дъщеря, която може да те дари с любов и власт. Всичко е наивно и пленително, защото е...приказна мечта.Да пътуваш към мечтата си е сладка тръпка. Мечтата е в сърцето и в ума на човек, диша с него, расте с него, извисява го, подвежда го, облива го със слава или го погубва. Но при всяко пътуване към мечтите, той без да иска открива пътя към себе си.
Човекът е устроен като птица. Аз също не правя изключение.Не вярвам в посоките на света, ако не ги проследя. Искам да се съизмеря с останалите, с мащабите на този шарен свят.

Искам да попитам другите лично каква е цената на моето достойнство и така да открия новата си "цена", която може би е истинската. Пък на всичко отгоре, аз изобщо не съм престанала да сънувам захарни къщички в тъмните гори и зли сили, които побеждавам с чест, бели коне, на които се завръщам там, откъдето съм излязла може би по терлици. Виделият едно-друго човек може да е денди, тежък хаджия или пък просто човек, който, пътувайки, е живял повече, открил е вкусът на думите, когато трябва да каже на любимия "Обичам те", при все че тези думи са оглозгани от употреба в реклами от рода на "Обичам Big Мъж".Самотна съм, въпреки че стереотипното общество е доста гостоприемно. То не отхвърля никого, който иска да е част от него.

Няма значение каква съм, какви качества притежавам, какви стремежи имам... Винаги съм добре дошла. Дори е по-насърчително да нямам много качества и стремежи и да съм един от мнoгoто.Това е едно голямо семейство.Започвам да се чувствам съпричастна, започвам да се чувствам част от нещо повече, отколкото съм аз самата.С така наречерните си приятели намирам някакъв смисъл от съществуванието си.Положителните емоции идват без много усилия, всичко идва и се нарежда без много труд. Това е лесен път. Трябва само да се отпусна и да се нося по течението. От мен, от теб не се изисква да да учиш, да знаеш, да можеш...Защо толкова много хора в днешно време предпочитат да водят такъв живот. Те се чувстват неспособни за нещо повече, а и не го и искат, нали? Това, което имат, им стига напълно.

Има ли истина в цялата измама? Упорствам ли в заблуда? Търся ли от доста време изход в безизходицата? А аз ли съм или не съм? Адекватно ли реагирам на всичко, освен на себе си? Защо всяка победа над себе си е поражение? Защо всяка щастлива любов предвещава нещастен финал? Защо винаги става така? Защо имам предразсъдъци? Защо ми пука? Носят ли нещастие самолетите? Всеки вдигнат колесар разигран зар ли е? Кое всъщност предвещава завръщане? Да се надяваш страх ли е? А да се колебаеш?Хубаво ли е да си причинявам това? Как ще свършти всичко? Трябва ли винаги да съм най? Трябва ли да стигам до гребена на вълната, до върхът, ако не мога да се задържа там? Да балансирам измежду всички или да съм крайна? Има ли жъначение като няма смисъл? Силната памет води ли до алкохолизъм? Пие ли човек, за да забрави, че е забравен? Колко време продължава прехода от никъде за никъде?

Трябва ли да се пробва всичко, за да се отрече лошото? Бъдещето отнася ли се до мен? Защо съм тръгнала именно на там на където съм тръгнала? Това мой избор ли е или подхвърлена на заем орисия? Съществува ли въобще свободен избор или животът е като падане от покрив-нито можеш да спреш, нито да се върнеш обратно, нито да полетиш настрани? Замества ли теорията на конспирацията религията при атеистите? Трябва ли да се друсаш за да си оптимист? Цинизмът ли е защитната реакция, която единствена ти дава възможността да не се разочароваш от живота? Съществува ли Бог? А Любов? Справедливост? Живеем ли в свят без идеали? Целта на живота самоизявата ли е? Съществува ли ситуационен морал, който всеки преиначава както му е удобно според целите си? Защо липсва каквото и да било възмездияване на иззетите ни ценности?

Оправдава ли целта средствата? Има ли право да говори този който не го е парил живота? Правдата състои ли се в умението да оправдаеш всичко? Чужденец в страната си ли си, ако не си от прецканите й граждани? Защо хората те мразят, когато живееш по-добре от тях? Лошо ли е да си от онези happy фел, които биха могли да обичат живота, въпреки несгодите? Оптимист глупак ли значи???Добреее...зави ти се свят сигурно..и на мен ми се вие като ми повтарят да се съсредоточа само върху положителните си емоции...Да видим...Положителните емоции винаги са налице. Напиване в кръчмата, придружено с ръсене на глупости – тъпо звучи, нали? Обаче само онзи, който го е преживял мнoгoкратно знае за неустоимия чар в това занимание.Сигурна съм че разбираш точно за какво ти говоря....Получава се някаква самохипноза, автусегстия както пише в дебелите, прашни книги...

Чувстваш се отпуснат, наистина си отпуснат. Смееш се на глас. Боли те корем от смях. Цялото ти същество е доволно и щастливо... Разговорите са ненатоварващи, весели... Понякога има такива попадения от страна на този или онзи, че ти се струва, че никога не си се смял толкова много...Как може да пиеш само бира в подобно настроение? Няма как – Сервитьор! Дай една ракийка... Загрява те
бавно... Отпускаш се още повече. Главата ти се замайва. Езика не те слуша, но така става още по смешно. Физиономията ти се зачервява, крайниците се отпускат... Компанията ти харесва, чувстваш се прекрасно... Как да не си запалиш една цигара, особено когато помещението е толкова задимено, че само пушач би издържал в него... Простотиите са на изчерпване, но от тях вече няма нужда... Ти се смееш на всичко...Това е толкова заразително... Иска ти се всеки ден да се чувстваш така, да се дистанцираш от всичко и пак да се съберете там...

Да си прекарате по същия начин...Студено ми е. Понякога ме боли сърцето. Големият страх не идва с лъвски трик, а тихо, като паяжинка полепва. Големият страх обича да подхлъзва, а не да срива. Големият страх харесва намека, цени шепота.
Против него се действа ярко! Например, ако лежиш с температура - стани и се затъркаляй в снега гол, или - когато те дебне някой, хукни срещу му с крясъци: ей, ало, ало! Това е рисковано, но да загубиш евентуално, е по-добре, отколкото самият ти да си загуба. Затова си имам моята гора. Когато ми е най-тежко отивам в нея.Усмихвам се на собственото си разкоординирано тяло, и го вмъквам в гората. Щом мина оврага, казвам: "Здравей, дънер, здравей, шумка; колко добре си лежите тук, здравейте, змия и цвете, здравей, косе, здравей, босе, здравей, билко и болко, здравейте, река и риба, смърт и радост, здравейте."Откачено ли ти се струва?

Не не почакай, не бързай да ме съдиш, всичко ще ти обясня..Жестоко е, когато най-близкият изрече думи, които не очакваш ... Жестоко е, когато близък ти обърне гръб ... жестоко е, когато най-много имаш нужда от подкрепа, а разбираш, че лицемерието не е само навън ... жестоко е, когато имаш нужда от прегръдка, а не я получаваш ... защото никoй не разбира, че когато страдаш искаш само да те прегърнат и да ти кажат "обичам те" ... не разбират, че нямаш нужда от даване на съвет ... решения как да постъпиш в дадена ситуация ... а имаш нужда просто от подкрепа ... не порой от думи ... Страданието е моментно ... обаче ... съумяваш да преодолееш болката ... прощаваш и продължаваш ... хубавото е, че времето върви напред и ти дава шанс да бъдеш различен ... дава ти шанс да си искрен ... дава ти шанс да се усмихваш от сърце на хората, които те обичат ... дава ти шанс да опознаеш човека до себе си по-добре и когато има нужда от теб да знаеш от какво има нужда ...Сега разбираш нали?

Дошло е времето. Време е за преоценка... тотална преоценка на нещата на които ценя. Целта към която съм се запътила ме натоварва с велика отговорност, и аз нямам право да сгреша, защото дори една единствена грешка може да бъде фатална.Понякога си мисля, че съм я изгубила, целта де. В друг момент усещам как тя ме намира. Чуството, че съм без съдба, се превръща в ужасна параноя и зацикля животът ми. Започват да ми минават разни мисли как съм в антигравитацията на неопределеността и как някой ми се надсмива отстрани. Засилва се самовнушението за прозрачността на моята личност , като отчитам отношението на другите към мен как не ме забелязват.Проклятието.И когато се опитам да погледна целия си живот отгоре, ми се завива свят.Точно така... когато се опитвам да разбера съдбата си(врачка, гадаене на сънища и т.н. ), тогава ме сполетяват и събитията странни. Сякаш си играе с мен.

Подхвърлена информация малка, която само ме обърква и ме кара да си задавам куп въпроси за моя живот. Кое е истината? Да вярвам ли? Или ако вярвам, значи ще стане просто, щото съм вярвала....в миналото, което ме преследва и се сепвам "аз ли съм била"?знам : не е трудно да полудееш, знам, че не искам да полудявам, но какво ще се промени? Време е да реша дали да заключа, унищожа или променя чувствата си.Време е за голямата стъпка. Решението ще е тежко, но не е нещо което мога да избегна, въпреки че цялото ми същество го желае.Чудя се само в началото всички ли обичаме влюбено..а после сме отегчени, уморени, сигурни в човека до нас..или единият от нас все още е достатъчно луд и иска да раздвижи връзката..да ври и кипи вътре в нея..да горим..
...а ако искам да съм оригинална?- търся начин..как да го накарам да лудне по мен..да се влюби..

Аз не съм от този тип жени- изкъсителки..имам някакъв ум даден и го човъркам..мога да съм скучна, мога и да съм откачена, мога да съм сдържана, но най- се харесвам влюбена и нежна..тогава се чувствам ангелче..любовите са ми били споделени..със също толкова, дори и по- "ненормални" мъже.. била съм много щастлива..и обичаща..Всичко се връща си казвам..добро и зло..Но не тук е акцентът..Мисля върху това когато човек е влюбен..а аз съм се влюбвала и съм плакала....а после..после станахме приятели..просто приятели и с времето тази връзка се стопи..някак във времето..спрях да отговарям на писма, на смс-и..за да не се мъчи човекът..за да остане всичко до хубавите спомени..и така.. любовта ме крепи..щастливото минало помня..лошото- забравям..

В един форум четох как народа дава наставления на една дама какъв смс да изпрати на един мъж, за да го спечели..съветите бяха сексуални..наистина ли мъжете се впечатляват от такива перверзии..кой мъже..не са моите..не е моят..отреден..кой избира- жената или мъжът..с кого да бъде..до края..или и двамата..не обичам равносметките..не обичам да избирам..искам да няма между кого и кого да избирам..така е ужасно мъчително..случвало ми се е..Искам спокойствие и мирна любов, тиха и необичайна..и някакси добролуда..Но ще ти призная нещо. Всъщност, дали ще тръгна, или ще остана - тук или там - е нещо подобно на нуждата да изкопаеш кладенец, жаждата копае кладенеца. Жаждата е мечтата да остареем като катедрали или църкви, а не като обикновени гумени галоши. Тя е основното в избора на житейска позиция. Не бих искала да извикам един ден, че ми е писнало от тая държава, от тая Земя, спрете я, искам да сляза...

Не бих искала гневът на галошите да заглуши катедралите!
Естествено, и тук има противоречив възел. Ако тръгна след мечтата си, аз няма как да не нося в джобовете си и в очите си реалността. В джобовете си - хляб за бездомните кучета пред блока, а в очите си - и мръсотията, и калта, и бедността, и цъфтежа, и радостите, и спомена за далечното градче, където съм проходила и израстнала. Всичко това е тъжно, но реално. Не знам дали това ще бъде пътуване към себе си, но знам, че съм готова за път, че тайно си поплаках, докато писах. И как да не ти стане мило?
Вземаш само снимките, спомените, усмивките... И като пристигнеш "там", дори пижамата ти мирише на "вкъщи". А къде е твоето вкъщи, онова където е сърцето? Как се чустваш, когато се завръщаш там?"