Елхичката-Шипка

Автор: Светлана Караколева

Никога не е късно да станеш за смях, казва народът.И с право го казва, ама то като не чува човек! И така, всичко започна без особени знаци или пророчески сънища. Работата бе съвсем обикновена - наближава Коледа, даже и не наближава, ами направо предстои, а в нашия дом елхата закъснява.

Днес да докарат, утре да докарат - няма. А наоколо гора-колкото искаш - и един страничен клон от бор или ела ще свърши работа. Но който е виждал бор знае, че клоните не са ниски, а който е сякъл клон знае, че това изобщо не е женска работа.

И тогава идва чуденето. Как да стане? Кой да помогне? Ами кога да стане? Ама не може ли днес да стане? И така още ден-два. И като се прибираш - две ококорени детски очи
–Не я ли носиш? Ами защо? Еее...
На следващата сутрин грабвам Господин Робърт и хукваме да оглеждаме околните горички.

Тук кално баирче, там стръмна пътечка. Бум тук! Пльос там! Кални като последните горски глигани намираме на едно пътче това което искаме, ама не можем да го отрежем с кухненския нож. Можеше и да можем, но ножът се счупи почти веднага.
-Ще запомниш ли пътя?-с надежда го питам аз.
Той върти муцуна, а калта капе от опашката му.
-Сигурен ли си?
Еднократно излайване. Връщаме се. Ще поискаме брадвичка от един приятел. Да ама човекът си има работа. И си я върши. Връзвам Господин Робърт в кучешката му къшурка. Преглеждам щетите от „разходката” и след половинчасово измъкване на кал от косата и добра баня отивам на работа. Едвам изчаквам всички часове. Сърцето ми ще се пукне от притеснение. Най-накрая тръгвам да търся човекът с брадвата.
-Тъмно е. Прибери се сега. Виж колко е тъмно и кално! Ходила ли си по това време в гората?
-Не не съм.
-Знаеш ли какво е?
-Не, не знам...Ама да вземем Господин Робърт! Той знае пътя... и тъй нататък до пълно описание на цялото сутрешно премеждие. Човекът сто пъти ме убеждава да се прибера. Ама кой ти чува! Пък и на вратата пак синът ми с онзи поглед... Не, няма отказване!
Накрая се понасяме из невъобразимо тъмната гора. За калта - дума да не става, хич не е намаляла. Като връх на айсберга са моите абсолютно неподходящи ботуши с висок ток- от работа идвам. И най-шокиращото откритие-Господин Робърт се страхува да ходи в тъмната гора и току настъпи мен или човека. Най-накрая и луната се скрива зад един по-сериозен облак. Мракът става гъст като мастило, а е студено... Зъбите ми тракат, но сърцето ми е адски щастливо. Накрая спираме пред нещо клонесто и плътно. Опипвам го. Ръцете ми сигурно ще се счупят, толкова са премръзнали.
-Това е! Елхичката!
-Сигурна ли си?
-Да бе, да! Това е!
-Пак те питам сигурна ли си?
-Да, сигурна съм!-усещам, че човекът е страшно впечатлен. Каква радост ще падне в къщи като се прибера с елхата...
-Имаш ли запалка?
-Имам, ама е някъде из чантата ми.
-Намери я!
-Ще трябва ли?
-Слушай, ще ти отсека това дето си го прегърнала. Няма проблем, ама първо искам да го видиш.
След дълго и упорито ровене намирам запалката и светвам...И виждам най-клонатата шипка в живота си. И питам:
-Къде отиде елхата?
-Наоколо няма елхи. Знаех го още като тръгнахме. Хайде да слизаме. Утре ще ти донеса елха.
Как се смъкнахме от планината - не питайте. Хванах Господин Робърт за опашката, човекът мен за ръка. Кучето търчи като подивяло. Ни път му трябва, ни пътека. Само гледам да не му изпусна опашката, че прибиране иначе няма. Няма по какво да се ориентираме. За спасение на собственото достойнство и от облекчение като стигнахме града му дръпнах един рев. А като се прибрах синът ми нищо милия не каза. Просто ми направи кафе.
На другия ден вече имахме елха - човекът я донесе както обеща.
После започнаха да продават елхи, но като тази - не сме имали.