Човекът в теб заслужава...

...всяко „обичам те”, което ще чуе или изрече. Останалото е път... И нека той бъде!

Автор: Светлана Караколева

Четири месеца по-късно той се готвеше да посрещне Коледа далеч от Родината. Не можеше да обясни защо не си тръгна преди изтичането на туристическата си виза. Напротив, бе направил всичко възможно с труд- до припадък, с хитрувания до низост, с лицемерие, със зъби и нокти, да оцелее и да си извоюва разрешително за работа.

В началото бе последвал сънародниците си, бе споделял с тях чистите мечти на поривите си за сбъдване - нов дом, нова кола, раждането на синът, което той отпразнува и копнежът по невидяното дете потъваше ден след ден в пъстротата на чуждоезичното ежедневие, в което той се вслушваше с прилежността на желаещия да се впише.

Плащаше с нечовешка умора всяко постижение и всяко предателство. В началото бе снизходителен към хората, които го ограбваха с някое друго евро, но в един момент се усети, че тук отношението ти към парите определя отношението на останалите към теб. Позамисли се. Събуди неизплаканата сълза и си поговори с нея. Цяла нощ се вглеждаха един в друг. Какво си казаха, преди зазоряване? Какво решиха?
На следващата вечер, в събота той пое новичките банкноти и с изтръпналата смелост на правдата рече:
-Малко са!
Никой не го чу. Бригадирът, възрастният, мъжете - те прибираха своите дялове в джоба си. Наливаха си ракийка и посягаха с безразличие към нареденото по масата. Бяха капнали.
-Малко са!
Този път вече крещеше. Разговорите се скършиха. Погледите се плъзнаха наоколо. Той ги търсеше. Един подхвана някаква случка. Той не вярваше на ушите си. Усещаше бумтенето на сърцето си. Тънката струйка пот. И ръцете си. Някъде извън себе си. Някъде. Далеч от човешката представа за разбирателство.
-Стига!
Най-възрастният, оня дето го прибра се усмихваше.
-Наливай си и сядай! Казах!
После бръкна в джоба си. Измъкна увито във вестник вързопче.
-Това е твое. Чакахме те да се усетиш. Да се събудиш. Да разбереш, че тук парата е всичко. Наздраве и по леглата. Утре почиваме. Ще се пооперем. Ще се пооправим. Ти и ти ще идете на пазар. Ще вземете нещата от този списък. Ето и парите. Ако някой иска нещо само за себе си да даде пари.
Изгледа го.
-А пък ти да знаеш момче, голям мъж с юмруци не се става. Бие слабият в акъла. Умният с приказки постига.
Потупа го по рамото.
-Лягай, лягай утре ще му мислим!
Остана му прякор – Уомо - Мъжът. В началото го приемаше като подигравка, но след време разбра, че е закачка. Той беше Уомо- те-Уомовите. Така започнаха да наричат тяхната групичка. Уомовите от България.
Усмихна се на спомена. Предстоеше му да сбъдне мечтата си. Коледа. В страната на мечтите си. Другите, накупили подаръци тръгнаха за Родината. При семействата и близките си. Той остана. На жена си каза, че ако сега тръгне ще си изгуби работата.
-Не си виждал детето. Липсваш ми! Ела си! Стига с тоя гурбет. Все някак ще се оправим!
Слушаше я. Отдалече. Беше и пратил пари. Какво повече искаше. Имаше всичко. Покрив. Сигурност. Син. Какво имаше той? И къде беше то. Остана, за да разбере. Изпрати другите и се почувства свободен. Само това имаше значение. Дали?