Да откраднеш господин Робърт

Автор: Светлана Караколева

Тихо е. Сънят е гушнал две главици. Тънки ивички лунна светлина надничат в края на пердетата, но няма кой да се зарадва на ефирната им прозрачност. Всички спят.” Какво ли сънуват?” питат се среднощните гости. „Дали е хубаво?” Изведнъж телефонът подплашва тишината.

Пръв се събужда синът, но нали не му се става, по-лесно му е да протегне ръка и да потупа юрганчето върху съседната възглавница:
-Мамо, телефонът звъни! Мамо,мамо бе! Ехо, телефонът, телефонът звъни! Ставай! Ставай!
Изпод завивките се измъква рошавата глава на майката и пита:

-Какво? Какво стана?
В този момент чува и припряно се изправя. Промърморва едно”да моля” в слушалката. След малко вече обува някакви обувки на бос крак и намята дълга плетена жилетка върху нощницата си.
-Какво стана? Кой беше? Къде отиваш?

Тя обяснява с две три думи и излиза. Над нея пълното лице на луната сияе в есенно великолепие. Тя забързва крачки. Зад близкия ъгъл свива в дясно и след сто метра вече е пред пожарната. А там да се смееш ли да плачеш ли или и двете. Събран половината пожарникарски наряд около един син москвич. Около колата се въртят към четиридесет годишен мъж и две по-млади момчета. А в колата Господин Робърт скача като катерица от предната на задната седалка и лае та се къса.

-Какво става, момчета?-пита тя всички.
Съпругът на приятелката и автор на среднощното позвъняване обяснява. С две думи мъжете харесали кучето и решили „да го поканят да живее при тях”. Господин Робърт пък вместо да си гледа службата и да си пази работилницата, за която отговаря се поблазнил от свободата и дал да го отвържат. Всичко било прекрасно до момента, в който се опитали да влязат в колата. Мистър Четири лапи скокнал вътре, ама му се видяла работата не съвсем читава и оставил стопаните на колата на пътя.

Те пипват дръжките на вратите, той лае и ръмжи като за световно. Чули пожарникарите и нали са все мъже опитали да помогнат. Да ама не, както казва една приятелка- станало още по-лошо. И тогава се сетили да се обадят по телефона. И докато тя доприпка да се посмеят. А на пишман крадците им се реве и току викат: ”Шаро, шаро сус бре шаро!”

-Момчета, вие знаете ли как се краде куче? С какъв акъл го отвързахте?
Едното момче проплаква:
-Ама како, ний ако знаехме тъй ли щяхме да напрайм? Ама како, земи си го, да си ходим?!
Другото момче пита:
-Како ша кайш ли на полисията?

Сред олелията и става смешно. Събрали се отбор мъже-чудо крадци!
-Къде му е каишката?
-Ама како, ний кат го отвързахме той там остана.
-Ами кучето как дойде с вас?
-Дадохме му салам...

-Стига! Дръпнете се малко всички!
Почуква по стъклото на колата. Кучето си прави оглушки. Почуква по-настоятелно и то я вижда. Тя му казва тихо:
- Бобър, сега ще отвора вратата. Ще си покажеш ухото, че не ми се търси каишката. Ще идем в къщи и само да ме разиграваш мисли му! Чу ли?
Господин Робърт най-накрая разбира какво го чака, ама чак да му нареждат. Та той е толкова смел. Тя открехва вратата, но той тръгва с муцуната напред- сигурен знак, че изскочи ли - блазе им на крадците. Налага се да притвори вратата и много спокойно да повтори:

-Робърт, казах ухото, не муцуната! Разбра ли!
Той кима и подава ухо. Тя го докопва за ухото, смъква го от колата и го подкарва към къщи.”Калпазанин! Лакомник! Мързеливец! Разходка няма да видиш! Пък за кокал и не мечтай!Господин Робърт мълчи и подскача на три крака. Стигат къщурката. Влизат.

-Какво стана?
-Ето ти го! Хубавецът!
Господин Робърт е толкова доволен! Понася цялата кавга седнал на задни лапи и мига, в който хората чуват първи петли е най-щастливият в живота му. Още със загасянето на лампата той „пуска сирената” . А майка и син едва сподавят смеха си.