Приказка за сълзата

Автор: Светлана Караколева

Една неизплакана сълза се роди в окото на заминаващия. Той я почувства и и се зарадва. Тя щеше да е с него - там в дългото странстване и упорития труд, там някъде в сърцето на неизвестното, накъдето го водеше неговият избор и недоимъка в родината му. Автобусът скри от погледа му малката групичка от верни приятели ,измежду които и жена му. Стисна очи за да запази образите им завинаги - развълнувани и притеснени, размахващи длани. Сега бе сам.

Така трябваше. Заминаваше за една от страните на мечтите си. Беше разглеждал произведения на изкуството родени от гениите на нейната култура. Беше се вдъхновавял от литературата и докато юношеските трепети оформяха в съзнанието му представата за истинска любов бе копнял за песните и.

И сега си напяваше една- гуарда ке луна, гуарда ке маре...погледни луната, погледни морето. Усмихна се на себе си и така прогони страховете си. После се огледа. Автобусът бе пълен с хора, повечето като него отиваха за първи път. Имаше и такива, които знаеха на къде са се запътили. До минаването на Българската граница напрежението изпълваше пространството на луксозния автобус с неясна тъга примесена с известна неловкост, но щом Родината започна да се отдалечава като повечето уплашени хора те - пасажерите някак се почувстваха близки. Един от ”старите” извади ракийка и шишенцето тръгна по редичките. Бяха повечето мъже. От различни краища.

Преди да тръгнат бяха опитали да подхванат и собствен бизнес, някои баха фалирали а други смятаха, че отивайки с препечеленото за три месеца ще позакърпят дупките на нуждите си. Улисани в сладки приказки и споделящи страхове и надежди те посрещнаха залеза прелитайки из Белград. Някой по-осведомен обясняваше видяното. Скоро бе свършила гражданската война и все още се виждаха ранени сгради и патрули на сините каски. Бяха позадрямали, когато гласът на стюардесата ги помоли да се приготвят за следващата граница. Проверяващите с преценяващи погледи обходиха редиците, после прегледаха багажа.

Една китара, чието разрешително за изнасяне в чужбина притесненият собственик бе бутнал в най-неоткриваемото лесно място изправи на нокти някои от по-старите, които си бяха скрили повечко алкохолец и цигарки. Но размина му се на момчето щом автобуса потегли. Закусиха на една магистрална отбивка. И така цял ден - прелитащи дървета край китни горички, спретнати селца и градчета, чисти до неузнаваемост и шум на непознати автогари със забързани слизащи и качващи се лица и багажи. Минаха през Града на водните улици, а после и през Вечния град. Не си усещаха изтръпналите крака. Само се питаха един друг колко още. Но като всяко пътуване и това стигна своя край. С два чава закъснение в заспалия Град на вулкана те тръгнаха да сбъдват мечтите си.

Него никой не го чакаще, но мъжете, с които бе споделил двудневното пътуване го прибраха при себе си. Най-възрастния го бе взел под крилото си - може би с нещо му напомняше собствените му надежди или просто гледаше на него като на работна ръка, с която би изкарал малко повече пари при положение, че имитира помощ. И двете мисли го сграбчиха, но сега бе време за действие. Времето за избори бе отминало. С тъга помисли за онази част от него, която остана в потеглящия автобус. За два дни се бе наслушал на много истории. Вече знаеше - тук лесно няма. Сълзата се пробуди в крайчеца на клепача му, но той съсредоточи стъпките си и тя се огледа в августовската късна нощ. Реши, че и е време да се пооправи и се усмихна на себе си. Предстоеше и да види луната когато се оглежда в морето...