Един сън

Автор: Красимира Петрова

Преди доста време, да кажем преди 5 години, сънувах сън. Намирах се в една стая, само че не беше стандартна стая-нямаше нито таван, нито стени, все пак в съзнанието ми беше стая…Беше светло и нямаше нищо вътре, само една книга-голяма, с дебели корици, беше някаква старовременна книга. Аз се приближих до нея, исках да видя какво има вътре. Книгата беше разгърната и когато се доближих, започна да се разлиства, но не се виждаше ръката, която я разлиства.

Погледнах в нея и видях, че беше изписана с някакви символи, неразбираеми за мен. В този момент в съзнанието ми някой ми каза: Това е твоето сърце. Така сънят ми свърши.

Тогава не можах да разбера какво означава този сън. Честно казано никога не бях мислила за сърцето си като за книга, винаги съм го сравнявала по-скоро с птица… или с цвете... Та затова ми беше чудно какво е това сравнение в съня ми. Едва наскоро го разгадах. Ще ти разкажа как.

Просто наблюдавах: себе си..хората край мен… Познавам хора, които усърдно търсят да разберат истината за себе си, за света, въобще за живота. Забелязвам, че винаги са склонни да търсят извън себе си, например в неща или хора, на които имат доверие. Много мъдри книги четат, писания, или пък слушат хора, които са авторитети в техните очи… аз открих друга истина. А именно, че всичко трябва да започва отвътре навън, а не обратно.

Какво имам предвид: Хората смятат, че истината е някъде извън тях и те трябва да достигнат до нея, да я получат по някакъв начин, тя да влезе в тях и те да се променят, да им се отворят очите по този начин…това, което не виждат, е, че истината всъщност е вътре в тях, самата човешка същност, първоначалната човешка същност, от която така сме се отдалечили с вековете…А тя е положена в нас от Този, Който ни е дал живота.

В продължение на 15 години търсих истината извън себе си…и мога да кажа, че за това време не познавах собственото си сърце, та затова символите в книгата от съня ми бяха неразбираеми за мен…точно поради тази причина - че съм търсела навън, а вътре в мен всичко е оставало в мъгла. И когато, след много главоблъскане и много болка, сърцето ми извика, аз видях, че точно това трябва да направя: да послушам сърцето си. Тогава разбрах как сърцето може да бъде като книга- видях, че всичко нужно е написано в него, само трябва да можем да го разчетем. И тогава относно всичко, което идва отвън към нас-било от книгите, било от хората, ще можем да различаваме-кое е истина и кое лъжа.

И няма да сме объркани във възприятията си за себе си и собствения си живот, както и за заобикалящия ни свят. И няма да има мъгла...
В противен случай сме готови да повярваме на всичко и на всеки, без дори да разбираме в какво вярваме. От собствен опит мога да споделя, че съм видяла досега много фалшификати, които ако и да приличат на оригинала, си остават фалшификати…жалко е, когато хората ги приемат за оригинала…границата е много тънка… и трудно различима. За мен лично тази граница стана видима, когато сърцето ми не издържа в мъглата и закопня да излезе на Слънце. Мъглата не я пожелавам на никого, защото води до объркване и скръб. А Слънцето пожелавам на всеки от вас. Нека всеки ден да бъде слънчев, дори и когато навън е мрачно и студено…