От много време

(лична коренспонденция Светлана Караколева & Красимира Петрова)

От много време ти дължа една приказка, е не е като твоите- не е взрив от въпроси и букет от слънце и емоции, но ми е първата. Написах я за една непозната, дето случайно намерих в интернет. Тя е човекът, който ме провокира да направя доста отлагани във времето неща. И Краси, да знаеш не съм се отказала от розовичките стени на своя замък, но се научих да организирам празненства в него. И като във всеки древен замък, който е пълен с емоции, доспехи, картини, паяджини и градини, духовете и привиденията са винаги канени на баловете.

А баловете започват от изгрев слънце и продължават до първа луна. После всеки тръгва по следите на своите сънища, видения, сенки, мечти- сигурно защото избликналият смях се нуждае от дълго и самотно разхождане по пътища и пътечки, по улички и булеварди, по градинки и тераски. Смехът обича да скита. Обича недомлъвките, побутванията, бързите полуприкрити погледи, уханието на срамежливост и аромата на споделеност. Обича хората. Срещите и разделите. Очакването. Приготовлението. Излиза, че смехът обича живота. А животът обича да прави и разваля планове и намерения, отношения и приятелства, извайвайки зрялост и инфантилност във форми и съдържания. Животът обича да променя отговорите на статичните въпроси и да провокира лутанията на промяната, на хилядите промени.

И така, докато има кой да разказва ще се разкаже...Ще има една висока и недостижима цел, която живее и ще живее отвъд видяното, в земята на Луната,под високите върхове на Планината. Тръгнали отбор приятели да я търсят. Както си му е редът дълго умували, приготвяли, тренирали, учили, изследвали и събирали- с две думи били /според тях/ много наясно с какво се захващат и накъде отиват. Най-младият, който все още бил и най-сърцатият се надявал, че до месец-два нещата ще се открият. Та нали толкова много усилия и енергия напразно не отиват. И като се открият, въоръжени със силата на постигнатата цел ще намери най-великата и най-най-най-...любов. Той не смеел да каже дори на родителите си, че тръгва на дълъг път с взети на заем пари- не работа да си търси, а високата и недостижима цел.

И така, уреченият ден настъпил. Денят не сияел, ами се криел в намусената дреха на ранноесенната мъгла. Всеки приготвил своята част от багажа, за повечето няма да разказвам, а нашият човек освен немного пълната раница на гърба си, в една кибритена кутийка пъхнал един щурец- негов приятел, за който не обичал да разказва, но който не искал да изоставя. Пък и нали ще се търси не какво да е ами страната на Луната?! Кой освен щуреца знае за Луната повече? Няма да ти разказвам за пътя- всеки го вървял със свои мисли в главата, със свои радости и страхове, със свои въпроси и отговори. Или ще ти разкажа някой друг път, когато феята на цветята отново ми дойде на гости- тя е приятелка на щуреца, а той какви песни е съчинил, за нещата, които е видял! ...

Та за нашето момче де, дето в невидяното остана. Разбрах само, че живее близо до Луната- само на един поглед разстояние. Обича да лови лунни отражения и слънчеви зайчета, да тича след усмивките и сълзите на новата си приятелка Съдбата, да и позволява да го среща с г-н Случай, който има истински театър от възможности и май всички заедно правят нещо, но засега го пазят в тайна. Щурецът споменал, но не бил много сигурен, че сякаш готвят грандиозно шоу за рожденния ден на Луната. Щели да я изненадат. И нали всяка тайна си е тайна...

А за високата цел и дали са я намерили- онези другите, спътниците са толкова заети да доказват, че пътешествието не е било губене на време, че нямат време да седнат и да разкажат. А нашето момче като стане дума за това само се усмихва и на свой ред те пита: Ти как мислиш?????????
Аааааа, а родителите му, ами той не ги е изоставил- настанил ги е да живеят в Къщата на Грижовността, и там те се усмихват с беззъбото очарование на късно детство на всеки, който ги погледне...
Скъпа Краси, това е....С хиляди мисли за теб- Светлана