Здравей Отсрещнице

Автор: Светлана Караколева

Росна лекичко и сутринта като изплува изпод леката плътност на планинската мъгла едно ми ти слънце-леко, нежно и плахо,като млада невяста на сгляда. А едни голи широколистни длани пернали клонатите - сякаш от друго време дошли. Подпрели изгрева.

Опънали една надеждна вяра за бъдност. Самодостатъчни. Самоопределени. Сбъднати. Шепнещи. С тях си пия кафето. Взирам се. Усмихвам им се. Понякога си говорим. Обикновено те слушат. Научих се да споделям. Научих се да приемам. Себе си. Дори и в недоволството на неспособното. На непостигнатото. На непостигащото се.

И да, разказвах ти за изгрева. Иначе през останалото време денят е пълен със слънчеви лъчи. Те топлят, греят, парят и понякога изгарят. Как беше - човеци разни - кратуни ту пълни, ту празни. Всяка тиква мисли за напред. Истините - те не са за тиквешкият им сюжет. И ако затвориш очи насред хорската шарения ще чуеш птичите криле. Свистят с порива на извисяващата се непокорност.

Приличат на нас, само дето живеят и горе и долу. Много смешно гаргите чупят орехи. Издигат се, пускат плячката, слизат, поглеждат и ако няма резултат отново грабват орехчето и пак нагоре. А не знаят нищо за законите на гравитацията и падащите тела. Птиците мислят. Сигурна съм. И умеят да разговарят с небето. То е тяхно. Денем. Птиците умеят да строят. Дом. И умеят да воюват за него. Със страст. Безрезервно.

Дърветата и стрехите на хорските къщи подслоняват гласовитата и жизнена птича орда. Грижат се едни за други. Уважават се. Дали знаят колко се обичат? Планината е разкошна. Тук всеки миг е вълшебен. Тук можеш да почувстваш лятната гордост на росата и зимната сила на красотата. Пролетната надежда и есенната пищност. Промяната. Истинската. Онази, с осъзнатата премереност на нужното, полезното, ценното. Силата на времето, безкрайно размита в пълния с технически чудесии голям град.

Обичам хубавото на техниката. Не обичам да се оставям то да ме контролира. Мисля си за теб - крехка малка човешка усмихната ценност. Слънчева игра на усилия, талантлив порив на мечтана битийност, женска приспособимост и детска уязвимост. Като повечето млади и талантливи работещи българки. Бизнес Дамите. Онези, дето даже ги е страх да си помислят за неуспеха. И са над него. Загубили понякога битката с времето- за себе си, за близките си, за децата си, дори за родителите си, за любимия? Мис „дай ни някой лев”...От далечния връх изплува облак. Прозрачен в невероятно синьото зимно небе. Ще донесе ли влага или не? Ще се усмихне ли на мокрото ми пране? Ще поиграе ли с него? Боровете от далечното зелено кимват. Време ми е! За далечност...До утре!
Обичам те колкото целия свят и още толкова. Не забравяй!