Приказка за приказката - първа част

Автор: Светлана Караколева

Нека посветим или споделим тази история с герои и без, на хората, които търсят най-доброто образование за себе си в елитните училища далеч от дома. Измислиха я Славка Докова и Ивелина Петрова, разказваха я на всеки, който искаше да ги изслуша.

Порастнаха. Завършиха средното си образование и сега са студентки в Пловдив. Ивето учи българска филология, Славчето - икономика и още нещо, което моето вече възрастно съзнание така и не регистрира като информация. Прекалено модерно е за него. Аз останах да ви разкажа приказката, но имайте предвид, че заслугата ми е само в това. Това е приказка за приятелството, любовта и всичко онова, което...

Има моменти, в които истината никому не е нужна. Тя търси теб, мен или който сметне за подходящ, но уви! Няма кой да и обърне внимание. Така е и тази вечер в малката, овършана сякаш от турнадо пансионска стая. Не знаете какво е пансионска стая? Момент, сега ще поясня. Всеки, който учи далеч от града, в който живее домува, нощува, прави бели или пък не, разтребва или не винаги или почти никога една обикновена малка стаичка, която не стига, че е миниатюрна, но и обикновено е споделена с една или две съквартирантки.

Всеки си има свой маниер на разхвърляне - нещо като подпис. Един мята нещата си на ляво, друг - навред, някой ги крие на огромни топки в шкафчето и казва, че е подредил, трети просто струпва непотребното за момента на купчинка - нещо като Айфеловата кула само, че по-мекичко и определено многоцветно...,НО да не забравяме, че днес няма да надничаме в тинейджърските шкафчета и да критикуваме „искащите, но по-късно” или „боже, колко съм уморен” или пък ”ще подредя в неделя” млади госпожици и господа.

Днес Истината се завърна доста късно в напуснатата сутринта като при пожар стая - спиш, не спиш, не бива да закъсняваш! Трупат се неизвинени отсъствия. Огледа погрома и се зарадва - сега наистина няма къде да се стъпи, а пък да седнеш! Ще има да вземаш! Първо или трябва да опънеш буците и падините по странно наречената неравност разхвърляно легло или да преместиш всички учебници и тетрадки от столовете. А столовете от своя страна огъват облегалки под чинно приличният куп дрехи тип: „би могла да ме сложиш още веднъж”.

„Ще стоя права” рече си тя. Ама и на челна стойка да беше застанала едва ли някой ще види. Две млади красавици правят всяка каквото иска и както намери за добре за утрешното спасяване на кожата от евентуална двойка. Тачита със сетни сили се взира в невероятно изчезващата в зоната на явното заспиване история на някаква история за някаква музика. Боже, даже сънят не иска да научи нещо по този толкова академично-изискан предмет и отбягва да наднича в миражите на словопечатанието.

А Ливилинка, с явен усет към най-неудобната за нормално човешко тяло поза - свита като малко дете, което си играе на индианец - преписва, не, не по скоро понаписва поредната домашна по българска литература на някой забавляващ се кой знае къде и с кого съученик. „Нейна си работа” сумти Истината, оглеждайки се за някоя скрита сила, с която да попречи на славното, но съвсем много нередно дело. Пълна скука и нищо под ръка!

„Я да ръчна лампата! - мъмори си Истината - може пък да забръмчи малко по-силно. Нали е луминисцентна, някой ден току я взели в хора на убиващите слух и нерви. Тези пък, какво са се умълчали! Как една Истина не си казаха! Ама то - да пеят ли по цял ден, да учат ли, да се карат ли, да се сдобряват ли, и ако остане време - да похапнат или да отидат до центъра на градчето...Какво по-напред? Я аз да взема да ги оставя тези досаднички и да отида да нагледам новобранците, че те пък тишина не са виждали откак са дошли. Брей, лоша работа! Досега не съм се отказвала!

На тия деца не им ли е студено? Парното едва работи, печка не са си пуснали! Да поотворя крайното прозорче? Може да поспорят кой да стане, кога да стане! Може и весело да стане!” „Това пък, дето едва не ме улучи по любопитно дългия нос какво беше?”- ужасената Истина почти е прилепила безплътното си мършаво тяло до потъналото в тъмнина прозоречно стъкло и плахо подава педантично фризирана глава из недотам добре закрепените завеси.

Пришелецът въздъхва шумно, но пък кой ли да го чуе и след внимателен и елегантен вираж разполага нахално крачка върху бившата снежно-бяла стена. Готов да сподели скромното си съществуване с момичетата.
„Хм много са сладки! И колко са грижовни! Нищо не им е наред! Умрели са за сън, ама нали могат и от амбиции да умрат! Я гледай тъничката, каква е хубавица в розовата си нощничка! Има и плюшено мече!”

„Тази пък, русичката сигурно няма кости! Боже, докъде доведе акселерацията тези деца! И без кости се раждат! Съвсем на комарския ми род заприличаха! Добре, че с поникването на летателен апарат закъсняват...”
-КОМАР!!!
Полусънената Тачита, кой знае с кое око е съзряла гостенина. Писъкът е неописуем и докарва Ливилинка до готовността на ветеран от спецчастите. С добре премерен жест нечията тетрадка се готви да разруши крехката биологична същност на насекомото.
-НЕЕеее!

Ливилинка замръзва и очудено извръща меко казано същисана физиономия към съкафезничката си.
-Какво не?
-Не Го убивай! Може да е по-добър съквартирант от Биг Брадърите, пък и защо да си нямаме домашен любимец? Няма да ака и пишка навсякъде?
-Ами какво търси тука? Как така бе?
-Вассссссс!

Двете не вярвят ни на очи, ни на уши. Истината, нали си е стара клюкарка вече съвсем е увиснала на завесата и се поклаща от ентусиазъм. „Най-после!”
-Ти ли съскаш - Ливилинка подозрително е свряла морско син прозорлив поглед в лешниково-кафавите очи на Тачита.
Сякаш би могла да види нещо, освен юнашко недоумение.
-АСсссс.

Вече няма съмнение. Комарът говори.
-Кой си ти бе? Що си дошъл? Я бързо да казваш? - Ливилинка в уплахата си започва да си вярва, че е страшна и непобедима. Пък и какво толкова- млада е и особено любознателна. Че кой иначе нормален човек ще знае за разните му писатели и поети толкова много.
-Нека го оставим да продължи! Сядай, сядай! - разпорежда се влюбената в историята Тачита.
Истината подвива опашка и не знаейки чия страна да вземе застава точно под бръмчащата лампа.

-Разкарай се, че ми пречиш на гледката - мърмори недоволно лампата.
Истината недоволно отстъпва към прозореца ”Ще ти кажа аз на теб следващия път!”
-Какво търсиш в средата на зимата в нашата стая? Не трябва ли да спиш? Сега не ти е сезон? - Тачита е специалист по задаване на правилните въпроси.
-Искам да разкажа. Своята история на някой, но повечето хора са страшно нелюбезни. И се налагаше да си тръгвам преди да съм започвал да разказвам. Ще ме изслушате ли?

Казвам се Ервин