Докторът и Луната

Автор: Светлана Караколева

Светлината на уличните лампи полека изгрява в здрачината на падащата вечер. Върховете на планината сребреят. Плах ветрец разрошва уморените стъпки на хора, улични кучета и подканва лунния сърп да засили своя златен блясък. Самотна, Вечерницата безгласно му се усмихва.

Като на стар палав приятел. После се оглежда за останалите звезди. Време е. Нощта скоро ще прегърне земята. „Нощта не е само за влюбените, които бързат да я споделят. Нощта е и за разлюбените, които няма да я наранят.

И в дългата и тъмна дреха се скриха пътищата на сърцата. Къде и как? Кога? Защо? До колко искрени живяха?” Тъжните мисли на Доктора не пречат на вежливата му усмивка. На интелигентната осанка и на самоуверения вид. Спретната престилка. Елегантна походка. Хаос в емоциите. Прибира престилката в шкафчето. Документите в куфарчето. Умората му отваря с добре познат жест входната врата.

Тръгва си. Разменя разсеян поздрав със случаен минувач и преди да се усети стига дома си. Прозорците тъмнеят. „Загубих те!” Отключва. Потъва в светлината на лампиона. Телевизорът пълни стаята със звуците на света. На неговият свят новини не му трябват. Телефонен звън. Вдига машинално. Навик на лекар.

-Тате, как сте? Как е мама? Какво? Още е на работа? Тате, лекциите вървят добре! Вчера имахме колоквиум по анатомия. Голямо четене падна! Ако знаеш как се притеснявах! Ти как си? Кога ще дойдеш да ме видиш? Да, знам, че до края на семестъра има само две седмици, но ми се щеше да можеш да дойдеш! Да идем на кино. Както преди. Какво? Наистина ли? Ще те чакам на автогарата. Да поздравиш всички и да целунеш мама...

Усмихва се. Дълго и замечтано. По младежки. И отново телефонен звън:
-Докторе, идваме с линейката. Спешен случай. В музикалното...Докато слуша грабва чантата и тръгва. Стигат. Той върви пръв.
-Елате, моля насам - дежурната възпитателка ги въвежда в малка стаичка.
Посрещат го две огромни кафяви трескави очи. Разплакани. Доверчиви. Той преглежда, разпитва, обяснява, утешава. Прави обезболяваща инжекция и остава да изчака резултата.

-От къде си?
-От София.
-Чак от София? Дъщеря ми е студентка в София.
-Какво учи?
-Медицина.
-Коя година?
-Четвърта.
-Браво! На татко си дано прилича, да е грижовна като вас...

Докторът пропуска благодарностите край ушите си. Навик му е. Време е и след дълго сбогуване той тръгва. Дал е подробни наставления на детето и възпитателката.
„А може би не съм те загубил? Детето каза, че ще станеш като мен грижовна. Недей като мен. Толкова нощи ме е нямало. Колко пъти съм стоял до чужди болнични легла, а не до твоето...Толкова много книжки с приказки не успях да ти прочета. Виновен съм...Защото съм лекар”

„Погледни луната. За теб и мен тя е една. Потопи я в скрита солена сълза. Щом тъга стисне безпощадно сърцето поглед вдигни - към небето”
„Лека нощ,тате!”