Тиана

Автор: Светлана Караколева

Тиана, дъщерята на стария лекар с един огромен претъпкан куфар се озовава в Стара Загора. Вижда усмихнатото лице на Тачита и повлича уморена усмивка в едно с багажа. Изпреварва я задушаваща прегръдка. Куфарът потъва в мъжката ръка на Василиос. Сядат в колата и не престават да бърборят докато пътуват. Една през друга. „Като кокошки!”-Радва им се Васко и си намира извинение да ги остави насаме.

-Кога започва стажът?
-Още утре!
-Утре?! Притесяваш ли се?
-По скоро се радвам.
-Какво не е наред?

Имам чувството, че криеш нещо. Познавам те. Нещо е станало.
Тачита внезапно спира потока от задъхани въпроси. Онемява. Пред очите и лицето на Тиана се състарява. Сякаш грохнала старица изплува от незнайното. Пламти нечовешки поглед. Като на дълго измъчвано животно. Лутащ се. Търсещ как да избяга. Подскачащ из красиво наредената стая. Проплакващ.
-Мила, толкова ли е сериозно? Знаеш, че можеш да ми кажеш. Винаги ще ти помогна с каквото мога.

-Да ми помогнеш? Не мисля, че можеш...
-Тиа, кажи ми! Поне ще ти олекне...
-Нищо не знаеш ти! Пък и откъде да знаеш? - крещи Тиа - Тук в твоя сигурен свят...- разплаква се давейки в горчиви ридания мъката си.
Тачита се опитва да я гушне.
-Не, недей! Не ме докосвай! Не бива! - мята се в здравата и прегръдка ужасената Тия. Сякаш се мъчи да се изтръгне из здравата хватка на нещо.

-Спокойно, спокойно. До теб съм. Тук при мен си на сигурно място. - без да я изпуска Тачита шепти успокоителни думи на обезумялата си приятелка. Смислени и безсмислени. Такива, каквито прокрадващото се прозрение диктува на чувствителното и сърце. Изтръпва пред грозната жестокост на догадката си и и внезапно без да го е мислила предварително изтърсва:
-Изнасилили са те! Милата ми тя. Точно на тебе ли трябваше да се случи. Скъпата ми. Добричката ми. Умната ми...Така ги намира Василиос. Вкопчени една в друга. Плачещи. Внимателно затваря вратата. Излиза отново.

-Бяхме на купон. Аз и моята съквартирантка. Беше по повод последния изпит. Край! Предстоеше ни животът. Представяш ли си. Следването свърши. Само стаж, а после специализация. Бях лекарка! Истинска, е поне вече мога да стана. Родителите ми ме поздравиха по телефона. Баща ми каза, че се гордее с мене...Отидохме. Последен път заедно. По толкова дълго чакан повод. Все млади медици...Пожелания. Тостове. От нашата група до края стигнахме общо пет човека - ние двете и три момчета. Бяхме си като семейство. Но...се оказа, че не сме били...

Тиана блуждае в трудно подреждащите се картини. Търси своята грешка. Своята вина. Сякаш би могла да върне времето и да промени нещо. Отказва се.
-После те се напиха. Късно усетихме накъде отиват работите. Не ме карай да ти разказвам подробности. Спомням си само своите писъци и тези на Рая, съквартирантката ми. Грозните удари и обидните думи...Накрая ни изхвърлиха. Голи. На стълбището.

Разкъсаните ни и олигавени дрехи бяха около нас върху теракота на новата жилищна сграда. Прибрахме се. Пеш. В тъмната топла есенна вечер. Вървяхме. Държахме се за ръце. Часове наред. Из нощна София...Стигнахме. Без да се поглеждаме една друга отмивахме следите. Докато съмна. Не си казахме нито дума. Багажът ни, грижливо стегнат стоеше насред стаята. Всяка грабна своя. Прегърнахме се и се качих на автобуса. И ето ме...

Дълго след като думите затихват Тачита продължава да стиска в прегръдките си Тия. Тя спи. „Господи, как можа да и се случи?” - пита безмълвно. Не усеща сълзите. Не усеща втренченото безпокойство на Василиос. Меките лапички на котарака. Нежната целувка. Тихото мъркане. Само старата песен. Непрекъснато...”И ако Господ имаще очи! И ако Господ имаше уши да ме чуе, да ме види...” Старият доктор, нейният Господ не биваше да научи.