Силни сърца

Автор: Светлана Караколева

Три години и няколко месеца по-късно далеч от малкото планинско градче синевата на утрото проблясва върху събуждащите се дълги тъмно руси мигли на Тачита. Уличният шум рисува сигурната реалност на големия град. Широки булеварди. Златни паркове. Многолюдна забързаност. Анонимност. Пъстроцветност. Прашна градска възглавница. Мирис на асфалтови светофари. Нови запознанства. Далечни стари приятелства. На един телефон разстояние е миналото. Наоколо - днес.

Съседът от долния етаж припява на известна българска песен. Майката от отсрещния апартамент подканя малкото си момченце да побърза. Нечии стъпки препускат по мозаечното стълбище и срещат любезно пожелание за добро утро. Отвръщат. Отминават. Клаксон прибира задъханата жена на съседа от долния етаж.

Една мустаката муцуна завира топъл дъх в ухото на Тачита. Промърква желание за прегръдка. Преди да я гушне без да отваря очи Тачита се усмихва на котешкия гигант с изподрани от улични пререкания със себеподобни уши. Намества топлото телце. Унася се. Училищният звънец отсреща събира звънливите гласове. Котаракът Гошо проточва гладно „мяяуу”. Василиос му протяга топла длан, но това само амбицира пухкавия подскокник.

-Добро утро, Беб! Нали знаеш колко много те обичам!
Тачита заравя две светло кафяви звезди в сигурността на прегрътката върху която Гошо чертае магистрала на нетърпението. Смеят се на ужасената му игрива муцуна. Подръпват щръкналата опашка и наперени мустаци. Повеждат взаимността си към задълженията на деня. -До довечера!

Вкусът на целувката среща светлината на есенната реалност. Автобусът стоварва бързащите за работа хора. Офисът мирише на прясно сварено кафе. Монитрите на два компютъра поемат и осчетоводяват фирмено развитие. По-възрастната жена майчински закриля и напътства младото момиче. Поощрява нарастващите умения и се възхищава на умната амбициозност. В обедната почивка тръгват да хапнат навън. Тачита доверчиво се оставя колежката да и открие огромния град. Учи се да общува с нови хора. Опознава улици. Свиква. Тъгува. Бори се да успеят. Василиос е управител на проспериращ нощен клуб.

Тя - начинаещ счетоводител. Следва задочно. Средното музикално образование в стресови моменти закрепя младото и самочувствие с фрази от народни песни. Българската естрада дооформя правилността на решенията и. Светът на числата прелива в реалната сила на личното самоизпяване. Приятелите от Омагьосаната гора подкрепят. Както и тя тях. От всички краища на страната до най-далечното и кътче. Обичта помни и запомня. Топли и приема. Дава. Съществува.

-Тачи, довечера едни приятели от Планината ще минат да ни видят.
-Чудесно Васе! Да напазарувам ли?
-Не, аз вече го направих. Обичам те! Чуваш ли?

Йовка, колежката по-рано отпраща Тачита в къщи. Да се порадва на гостите. Знае какво е да си млад. Тачита задъхана влетява у дома. Две млади момчета и непознато чернокосо момиче я очакват. Младежите са стари приятели. Тъмнооката красавица е приятелка на единия. Подава снежно бяла ръка: -Приятно ми е! Аз съм Ервин!

Тачита вплита длан в дланта и. Спомените я връхлитат. Силни и истински.-Знам кой е Ервин! Знам какво значи за теб. - прошепва момичето и я прегръща. Няма нужда от повече обяснения. Приказките за стари преживявания и нови случки поглъщат младите хора. Времето напредва. Време е Василиос да върви на работа. Мъжете тръгват с него. Тачита и Ервин остават. Разтребват и сядат да си поговорят по женски. Котаракът Гошо отива да спи в антрето върху топлите домашни чехли на Васко. Уличната лампа процежда рехаво светло петно в бежовия уют на завесата. „Сбогом моя любов...” - пее съседът. От сърце...