Сцена

Автор: Светлана Караколева

Посвещавам на хората от моето училище (НУФИ "Филип Кутев" гр. Котел)

Три плахи стъпки ще направя в мрака. Към яркото светло на Сцената. Първата. Най-трудната...За да ти покажа, че щом протегнеш натежала от болка реплика ще разсееш всички недоразумения на премълчаното. Ще разцъфне надеждата в подранилата пролет на моя разум. Ще преброя до десет. Ще се обърна за да се върна. При теб. Ще забравя. Ако се наложи след първата, втора крачка да направя, ще ти трябва лъвски скок за да стигнеш до тъмната ярост на душата ми.

Думите няма да ти свършат работа. Ще се наложи да се доказваш. Да се променяш. Да се бориш. Да страдаш. Да искаш прошка. Не, по-добре не стигай до тук! Ще ти е тежко. На мен също, защото много те обичам.

Стигне ли се до третата крачка, ако се стигне...Значи сме стигнали късната есен. Следва зимата. Ще има ли нова пролет? Ако ни има! В посятите угари на взаимното минало. В силата на спящото в мраза зрънце. Ако сме добри със себе си. Един към друг ще се върнем...

Те танцуват. В осветената репетиционна зала мирише на пот. Резкият тембър на хореографа надвиква силната музика и изисква още, още и още...В огледалните стени силуетите рисуват с телата си приказката на сътворението. Такава каквато е била. Тогава. Върху огъня. Натрапчивият ритъм на съпровода организира движенията. Отново и отново, и отново. За пореден път. Късно е. „Късно е! Няма ли да...” ...”

Няма време за такива мисли”. Музикантите подхващат отново с отмалели ръце кръшната свирня. С побелели от движения устни певците оформят словото. Умората залюлява снага. Също като едно време момичето вдига иконата на Света Богородица над главата си. С две ръце. Дълга бяла ленена риза кръжи около стройното телце.

Въображението чертае огнения кръг на нестинарско жарище. Фигура и икона сливат в безвремието на сценичен перфекционизъм мисъл, емоция и движение. Като пречупени криле на птица краищата на косите обгръщат иконата. Изсипват се и се въздигат над невидимо лице. Над чезнещата шевица. Над просълзените очи. Вчера и Днес се сливат в едно Сега - готово да надживее изпълнителите, публиката и почитателите. Също като Огъня.

Тишината в концертната зала е плътна, нетърпелива, прорязана от винено-червените пламъци на прожекторите. Сдържан дъх. Плачещо мнозинство. Невидим хор чертае невидимите следи на национална съпричастност. Невидими пръсти обвиват и придърпват движенията на пламтящата фигура. Видима. Ефирна. Нереална. Изчезваща. Светлината изсипва нови впечатления. Нови гласове, звуци, движения...
Аплодисменти...аплодисменти...цветя...цветя. Време е всеки да се върне в своя личен свят. В своето чувство за реалност. За делник. Празникът, наречен концерт свърши...

„Усмихни се на човека, който плаче непомилван в теб
и после погали го - попитай иска ли кафе,
или пък може би да идете на кино.

Поискай той - Човекът да разкаже
щом се престраши
от хилядите крачки помежду ви
кои са всъщност важните - онези три...
онези три, които като рани кървят.
Като изтръгнати звезди -

Тук Марс, червен от воинствено безумие
до бледата Луна не иска да стои.
Венера там със влюбени очи
се взира в нежния ефир на Афродита,
а Аполон не иска да прости и хич за никого не пита...

А ти?
За нищо не попита онзи в теб.
Човекът, дето с теб невидим в теб живее,
а можеше поне с ванилов сладолед
денят над двама да изгрее...”