Магия на ума

.....”По стените на караваната висяха сребърни звезди и цветя. Прозорците бяха покрити с черна хартия. Седнал на стол без облегалка, обграден от всевъзможни джунджурии, фокусникът изпълняваше обичайните номера: Вадеше от шапките си зайци, измъкваше монети зад ушите на децата. Малчуганите се смееха, но някои от по-големите, като видеха, че няма нищо ново, си тръгваха. Фокусникът явно не се впечатляваше.

Едно момченце дойде по-наблизо, почти до фокусника, който бръкна зад ухото на детето, а после дръпна ръката си, свита в юмрук. Отвори я и в нея блесна сребърна монета. -Я-а-а-а - рече той закачливо. - Гледай да не приближаваш повече, че ще трябва да ти взема допълнително пари.

Като видяха номера, децата се закикотиха. Фокусникът бръкна под стола и измъкна пъстра керамична маска. Половината бе бяла, половината - черна, с дупки за очите, оградени със сребристо, и с червени устни под изсечения нос.

-Една от многото маски, едно от многото лица. Фокусникът сложи маската на лицето си, а после я захвърли и си сложи друга, а след това друга, и друга. -Все различни маски, все различни лица, а отдолу си оставаме същите. Ей това е истинска магия!

Ухили се. Тълпата се размърда безучастно. Фокусникът не се смути от недоволството на публиката си, а се усмихна с обич и втренчи поглед в Хаким.
После, като за край на представлението, се провикна към младата си публика:

-Хубаво е да усещаш пясъка между пръстите на краката си. Деца, заведете родителите си на плажа. Не забравяйте да си събуете обувките.
Той се обърна и чевръсто заприбира нещата си, а тълпата се пръсна объркана. Хаким приближи фокусника.

-Извинете, господине - каза той любезно. - Чудих се дали не можете да ми помогнете... Ами, търся един старец, познат като „мъдреца".
-Името ми е Малоуни и съм от Уелс. Не съм ирландец, нито шотландец и определено не съм британец. Аз съм си от Уелс. -Господине, мислих си, че понеже... Малоуни го прекъсна.

-Някои викат, че съм кажи-речи подвижната лудница. - Усмихна се. - Може и така да е. Ела с мен. Току-виж успеем да открием стареца – той спря и погледна Хаким със сияйни очи, - мъдреца, когото търсиш. Хаким последва мъжа през тълпата, докато най-сетне стигнаха до една провиснала жълта палатка.

-Това ще свърши добра работа - рече Малоуни под носа си. Изражението му бе благо, а ясните му очи отразяваха оранжевите и пурпурни оттенъци на озареното от залеза небе.
Хаким последва Малоуни и влезе в палатката, понеже не искаше да го остави точно сега. Вътре палатката бе почти тъмна. Имаше само слаба светлина, която ги отведе до стена, покрита с криви огледала.

-Ще дойдеш ли по-насам, синко? – Малоуни махна на Хаким да пристъпи по-близо до него и огледалата. Той се отдръпна, за да седне на един стол, който се появи сякаш от небитието. Хаким внезапно усети обградилата ги плътно тишина. Заслуша се внимателно да чуе шума на панаира, ала не успя. Огледа се. Мрачно беше, но успя да види, че пред него лежи голямо празно пространство. Зачуди се: това ли е палатката, в която бяха влезли?

-Като влизаше в палатката, представяше си я с един определен размер - Малоуни отрази мислите на Хаким. – Времето и пространството са илюзия, приятелю. Умът е фокусник от класа. Най-много обича да ни погажда номера. Сигурно му харесва да мислим, че мечтите и възможностите ни имат граници. Колко се потя само да припомням на хората за истинската магия...Малоуни тихичко се засмя и продължи:

-Единственото, което ни обгражда, синко, е полето на чистата потенциалност. Ние самите сме изтъкани от чиста потенциалност. Умът е безграничен, простира се по-далеч, отколкото можеш да си представиш. Щом осъзнаеш тази истина, вече не ти трябва друго познание..Всичко е ей тук. -Той потупа с пръсти гърдите на Хаким. - Ей на това казвам аз магия, нали така?

Малоуни посочи отражението на Хаким в огледалото - набита, пълничка фигура, бегло напомняща кльощавото момче, което Хаким познаваше. Не за пръв път виждаше огледала, които си играят с образа. Като малък бе ходил на панаир, тичал бе от сергия на сергия, скитал се бе от палатка на палатка, докато настъпи часът да се върне в сиропиталището.

-Това ти ли си? Нима това наистина си ти? -Хаким се обърна и видя как белобрадият мъж се подхилва зад гърба му. - Така значи. - Той се покашля и вдигна вежди. - А какво ще кажеш за този, синко? Хаким се загледа в огледалото. Образът, който отвърна на погледа му, бе висок и кльощав.

-Това, което виждаш, твоята същност ли е? - Малоуни изглежда бе твърдо решен да предизвика отговор. Хаким се почувства объркан. „Очевидно не. Това са залъгалки за деца", рече си той.

-Да, да, ами сега? - гласът бе безмилостен, заставяше Хаким да се обърне пак към огледалото. -Това ли е твоята същност? - Гласът преля в заразителен смях.
Хаким погледна внимателно отражението си в огледалото. Е, това със сигурност е самият той. Изследва внимателно устата си, тънкия си нос. Внезапно осъзна, че не познава лицето си чак толкова добре.

-Ти действително си бил на този панаир преди няколко години. Тогава аз съм бил в Уелс – каза гласът, сякаш да му вдъхне доверие. - Но питам се, дали тогава си видял същото това лице. Или пък е било лицето, което си видял, когато си се погледнал за пръв път в огледало.

А чие лице виждаш в сънищата си? Чие лице ще носиш, когато остарееш и побелееш? Лицата, които носиш, са като героите в една пиеса, но твоята същност е сьздателят на тези герои. Гласът го галеше, сякаш нежно докосваше някакъв далечен, потънал дълбоко спомен, и Хаким усети покой.

- Отвъд този въображем свят има един мечтател, който разкрива мечтата. Не питай кого виждаш, защото ще видиш само маски. Питай кой вижда. Дириш някого, когото вече познаваш, момчето ми. Търсиш го навън, а той е вътре в теб.

Настъпи мълчание. Последвалите секунди сякаш се разтегнаха в часове. Когато вдигна поглед, огледалото бе изчезнало. Малоуни го нямаше, стопил се беше и столът, на който бе седял. Хаким се огледа. Все още бе сумрачно, ала вътре беше съвършено празно, сякаш никога не е имало каквото и да било. Стените на палатката се издуваха леко от ветреца, вдигайки прах при допира си в земята. Хаким побърза да излезе. Малоуни се бе облегнал на една сергия за храна и невъзмутимо похапваше сандвич.”

....Из Дете на Зората...
Гаутама Чопра