(За нетварната светлина и... Мечо Пух)
С някои хора, живели известно време в православна среда, настъпват физиологични промени: неусетно у тях атрофират онези лицеви мускули, които позволяват на устните да се усмихват. Силата на притеглянето ведно с постоянното помнене на своите грехове и на тленността на този живот карат ъгълчетата на устните да висят постоянно надолу. Да се усмихваш става трудно и непривично. Храмът не е място за смях! Това е вярно. Но храмът и Църквата не са едно и също нещо.
И това, което е неприлично в храма, се оказва напълно допустимо за църковния човек извън неговите стени. А защо не бива да се усмихваме? Скръбта-тъга съвсем не бива да се счита за отличителен белег на православния християнин. Напротив, както болният си личи по цвета на лицето, така и обладаният от страсти - по печалния вид - казва преп. Серафим Саровски.
А волята Божия се познава лесно по следния признак: ако след молитва, след сериозен размисъл вие не чувствате утеснение, печал, нежелание за въпросното дело, а се чувствате леко, и с усмивка и леко сърце мислите за предлаганото ви начинание, то това е явен признак, че то не е противно на волята Божия - споделя свети Николай Японски.
Този, който не разбира това, подлага себе си на сериозен риск. В манастира на американския йеромонах Серафим Роуз един послушник намерил в духовните книги, които четял, че монасите са сериозни хора и не им прилича да се смеят. И започнал да се държи по съответния начин. В трапезарията, когато настоятелят отец Герман разказвал забавни случки, той седял сериозен и на лицето му не се появявала и следа от усмивка. Когато го попитали каква е причината за това, той отговорил: „Духовният живот не допуска това! Тук е манастир!”
Уви, мрачната духовност, която си бил изградил, се оказала непосилен товар. В края на краищата, той се пречупил, оставил манастира, а после и самата Църква. А вече в наши дни, в един московски манастир наместникът забелязал, че младите и неразумно ревностни послушници проявяват признаци на духовна болест: те постоянно се обръщали към него за благословия да четат литература за непрестанната Иисусова молитва.
Когато за пореден път послушниците го помолили за инструкция относно съзерцанието на нетварната светлина, наместникът си спомнил, че наскоро една поклонничка, художничка, му оставила книга с много нейни илюстрации. Книгата била за Мечо Пух.
И отец-архимандритът я взел от бюрото си и задължил младите монаси да я четат. На изумения им въпрос, докъде да я четат, той отговорил: „До .... Слонопотама! Това е напълно достатъчно”. След няколко дни младежите станали такива, каквито подобавало да бъдат на тяхната възраст, сваляйки от лицата си маските на преждевременното старчество.
И така, преди да се обожим, трябва да се опитаме да се очовечим. В опита да прескочат именно това стъпало, свети Ириней Лионски виждал греха на първите хора: преди да станат още хора, те поискали да станат богове.
Превод: Златина Каравълчев; Източник: http://www.dveri.bg
Поздрави, наш Слънчев Мечо Пух!
Публикации
1 коментара:
Тази статия Меричка беше публикувала като коментар към "Нов поглед към християнството". Но аз прецених, че е добре да бъде отделна статия, а не коментар забутан нейде си из сайта. Материала ми хареса с това, че показва как части от християнския свят разбират и осъзнават, че закостенялостта, строгото придържане към канона и нежеланието да се погледна отвъд върха на носа само вредят на християнството. Това отблъсква децата и младите хора и ги тласка към неща пагубни за тях, било секти, било наркотици, било трафик на хора, насилие и т.н. От мен разбира се благодетелна християнка няма да стане, но претенциите ми за притежание широта на възгледа безпроблемно включват един усмихнат, жизнерадостен и свеж архимандритът, който подтиква и последователите да бъдат като него. За мен вярата вирее на благодатна почва там където има радост, усмивки, веселие и не на последно място разумен научен подход (но без да се прекалява, защото понякога и науката става суха, намръщена и измършавяла като религията).
В момента чета книгата Името на розата (Умберто Еко) там добре е описана християнската психология на налагане на страх, срам, вина, на мрака и ужаса на средновековието. От тогава до сега християнската религия е изминала дълъг път и с тази статия показва, че би могла да бъде и отворена. Това ме радва. Понякога съм твърде критична към нея, забравяйки нейната младост и неопитност в сравнение с други религиозни системи и учения. Изхождайки от моята езическа ценностна система и придържайки се към нея се налага да простя грешките на младостта и неопитността в името на развитието. И така пожелавам на християнството да отвори още повече съзнанието, очите, ушите и всичките си сетива.
Публикуване на коментар