Станислав Стратиев - българският ас в съвременната комедия

Ако човек се порови в парижката библиотека "Франсоа Митеран" и потърси (посредством компютър) из каталога й дали има български автори ще намери само няколко имена. Едното от тях е Станислав Стратиев. Станислав Стратиев (псевдоним на Станко Стратиев Миладинов) е роден в София пез 1941 г. Завъшва българска филология в Софийския университет. Работи като фрезист и като редактор в различни вестници. Драматург и главен художествен ръководител на Сатиричния театър в София

Неговото творческо начало са "Самотни вятърни мелници". На техните крила той донася в българската литература своето донкихотовско детство с ожулени колена и скъсана фланелка. С тях още тогава той подсказва своята независимост от официалността на избраните и натрапниците. Режещият като бръснач мозък подлага на саркастичен анализ всичко припознаващо се като нещо друго.

Кратките абсурдни разкази на Станислав Стратиев са проза от високо качество, която крие сгъстена драматургична енергия, а той гледа на света със скептична, добродушна усмивка. Има изящно чувство за хумор, обича абсурда, защото обича живота. Създава парадоксални ситуации, защото познава действителността. Той не се надсмива на героите си, а се смее заедно с тях.

Винаги с мъничко тъга, тъй нужна за истинското изкуство. Винаги с мъничко тъга, тъй нужна, когато героите ти са българи. Така Стратиев остава в историята на българската култура и държавата с белетристиката със "Самотните вятърни мелници", "Пътешествие без куфар", "Живот в небето", "Упражнения по другост", както и сборниците с хумористични разкази “Българският модел”, “Стоян” и “Вавилонска хроника”.

С "Гардеробът" Станислав Стратиев дебютюра в киното. След това написва следващия си киносценарий - "Сако от велур” в стил "филм на катастрофите". Има страховити епизоди с пожари и наводнения, които се случват в лабиринта на едно учреждение. Но сценарият не е допускат за екранизиране. Така тогавашното кино губи един блестящ драматург на абсурда. Приютява го театърът.

Години по-късно Станислав Стратиев се връща в киното (автор е на сценариите на филмите “Оркестър без име”, “Равновесие”, “Кратко слънце” и др.) и се доказва, но пропиляната възможност си е пропиляна възможност.

През 1976 година в Сатиричния театър е поставена неговата комедия “Римска баня”, веднага след нея – “Сако от велур”. Това е съвсем нов глас в нашата драматургия, комедиите му са на абсурда. Станислав Стратиев е наречен “българският ас в съвременната комедия “.

Той е автор на пиесите “Римска баня” (1974), “Сако от велур” (1976), “Рейс” (1980), “Максималистът” (1984), “Земята се върти” (1985), “Животът, макар и кратък” (1986), “Балкански синдром” (1987), “Малут” (1990), “Зимните навици на зайците” (1998).

Всяко представление на негови пиеси в Държавния сатиричен театър е събитие. Цензурните комисии махат реплики, а актьорите постепенно пак ги връщат на сцената (уж случайно). Стотици пъти, хиляди пъти завесата на театъра се е вдигала, за да открие пред него изправилата се на крака ликуваща публика.

Това прави Станислав Стратиев баща на новата българска комедиография. Превеждан е на почти всички европейски езици, носител е на световни престижни награди. Негови пиеси бяха превърнати в 1300 постановки в 45 страни на пет континента.

И до днес, когато става дума за Стратиев, традиционно воюващите помежду си театрални критици изведнъж стават единни и без капчица завист признават, че това е най-ярката фигура в българския театър от втората половина на 20 век.

Като човек Станислав Стратиев е изключително обаятелна личност – общуването с него е удоволствие. Обича да играе баскетбол и тенис, а зиме – да кара ски. Огромен на ръст и с душа, съизмерима с ръста му. Той заразява с чувството си за хумор.

В живота той е саркастичен или ироничен, дори жесток в съжденията си, но винаги милосърден и опитващ се да разбере своя малък човек, чиито заблуди и страдания познава до болка. С него разговорът винаги е на изключително високо ниво и заедно с това и неудържимо забавен.

Станислав Стратиев напуска прекалено рано (на 20 септември 2000 г.) нашия свят - може би, изморен от борбата с властващия в него абсурд. За Станислав Стратиев неговият приятел Стефан Цанев казва:

"Той притежаваше рядко срещаното благородство да се радва на чуждите успехи повече, отколкото на своите. А неговите бяха наистина уникални..... Чашата на масата и мястото му в литературата ни завинаги ще останат празни. А паметта му наистина ще остане вечна”

За съжаление по-редките нрави, човешки характери, особености на обществото, срещу които е насочена сатирата на Станислав Стратиев още в края на 70-те години на миналия век, се оказват ненадживени от демокрацията, непреодолени от новото време. Напротив, проблемите сега стават все по-дълбоки.

И ако тогава са били малко под сурдинка, с оптимистичен заряд и патос, то днес времената ни са станали по-вълчи, по-егоистични, по-нетолерантни. Текстовете на Стратиев и сега звучат - уви! - също така актуално, както и някога: всъщност ние искаме да се промени нашето положение, а не ние самите. Парадоксът е, че докато не се променим ние, няма да се промени и положението ни.

Подготви статията: Маестро Новинар