Цветенцето

На една поляна, сред зелената трева, растели най-различни цветчета. Имало сини, жълти, розови, червени и зелени, лилави и оранжеви. Те били задружни и обичали да общуват помежду си. Наслаждавали се на топлината, излъчвана от слънцето, което огрявало поляната. А децата им си играели наоколо, полюшвани от лекия бриз. Разказвали си различни истории; истории довети от вятъра или истории, чути от майките и бащите, от бабите и дядовците им.

Един летен ден всички много се развълнували! На едно семейство червени цветя, им се родило момиченце. То било по-мъничко и крехко от обичайното, но родителите му много му се радвали и го обграждали с обич и грижи.

И останалите цветя също му се радвали и го гушкали, вярвайки, че затоплено от тях, то по-бързо ще укрепне и порастне. А майка му и баща му, му правили заслон със стеблата си в най-горещите летни дни, за да не изгори и изсъхне.

Децата от близкото село, често идвали да си играят на поляната и много се радвали на цветчетата, макар понякога да настъпвали едно-две от тях, улисани в игрите си. В такива случаи, по-възрастните цветя давали знак на останалите и се накланяли, за да не бъдат на-ранени от детските стъпки.

В началото, децата не забелязали новото цветенце. Но един ден, едното от тях извикало на приятелите си да се приближат и им показало мъничкото цвете. Забеляза ли го, защото семейството му живеело приютено до един камък. Децата много се зарадвали на малкото, но и те видели колко мъничко и крехко е. Затова решили да не го оставят да расте само от слънчевите лъчи и летния дъжд, а поливали допълнително с вода около него, за да подпомогнат израстването му.

Минало лятото, дошла есента. Тревата и цветята се подготвяли за зимата. Обяснили и на малкото цветенце какво е зимата и как те, цветята ще се приберат в плодородната земя, а на пролет, с първите лъчи на слънцето и затоплянето на земята, отново ще се покажат на повърността й.

Цветенцето много не искало да се, защото имало желание да разбере само какво представлява зимата. Но си казало, че големите цвета сигурно знаят по-добре от него и вероятно ще бъде весело с всички тях, скрити под зимната покривка.

Но тази година зимата дошла по-рано и била по-люта от предишните. Ужасна слана паднала и ударила всичко, което е по земята – както и поляната с цветята и тревата. Всички загинали. По-точно всички, но без едно-единствено – малкото крехко цветенце, за което всички се грижели с много обич и старание.

Вярно, че било мъничко. Но кагото сланата паднала и тревата и цветята започнали едно по едно да гинат, то ужасено се свило в себе си и съвсем плътно се притиснало до камъка. А и семейството му и останалите винаги му правили заслон със стеблата и листата си и то останало най-отдолу. Защитено. Затова и оцеляло.

Как е прекарало дългата и ужасна зима сам-самичко, можем само да гадаем. Колко самотно ли се е чувствало!Колко треперещо и уплашено е било, незнаейки колко ще продължи зимата и какво ще му се случи. А и как ще оцелее!

В един момент дори си пожелало и то да загине, за да не мисли повече със страх за утрешния ден. Но и тази зима, колкото и дълга и сковаваща земята да била, си отишла. Снегът започнал да отстъпва, а пролетта да настъпва.

Един ден, както се било сгушило в себе си, за да се стопли, цветенцето усетило някакво гъделичкане по листенцата си. А малко след това и топлинка, позната му от горещите весели летни дни. Вдигнало главичка и видяло лъч, който слънцето пуснало до него, за да го стопли.

На цветенцето се сторило, че лъчът не само го гали, но и весело му намигва.То почувствало, че се успокоява и от своя страна се усмихнало на лъча и съзаклятнически му намигнало. Слънцето, което отдавна наблюдавало цветенцето с умиление, също се усмихнало успокоено, че вече може да разпростре топлината си навсякъде.

Когато и последният снежец се разтопил под все по-силно палещите слънчеви лъчи, децата от селото решили да отидат на поляната и да поиграят сред тревата и цветята. Но, о, ужас! Когато стигнали там нямало никаква трева и никакви цветя. Само гола опустошена земя! Децата се натъжили. Сега къде ще играят?! На кого ще се радват и чий аромат ще вдъхват?! ...

Но, почакайте!... Едно малко момиченце, едва виждащо се от земята, клатушкайки се на все още несигурните си крачка, стигнало до камъка. И там, сред пустошта видяло малкото крехко цветенце. Но то не било вече толкова малко и крехко, а порас
тнало с тъмнозелено стъбълце и яркочервени цветчета.

Останалите деца, които започнали притеснено да се оглеждат за момиченцето, го видели до камъка как протяга ръчичка. Когато се приближили, с удивление видели оцелялото цветенце, което момиченцето галело и нежно му говорело. Децата радостно завикали и лудешки затанцували около цветен-цето.

Когато се върнали в селото, те разказали на всички какво видели. Селската управа веднага взела решение да възроди поляната, като наторят земята. А лично кметът посадил цвете до оцелялото, за да не се чувства повече самотно, докато поникнат останалите цветя.

Поляната отдавна е възстановена. На нея постоянно се раждат тревичка и цветенца. Но и досега в селото се говори за чудото случило се с малкото крехко цветенце!

Автор: Надежда Златева