Приказка за птицата, която говори, за дървото, което пее и за златната вода

(Нощ LVI)
Господарю, имало едно време в Персия един султан на име Коруша, който обичал, преоблечен до неузнаваемост, да обикаля нощем улиците на своя град, за да търси опасности и приключения.. Една нощ султанът се запознал с едно момиче от бедно семейство, но то било толкова умно и красиво, че той сляпо се влюбил в него и решил да го направи своя жена. Скоро след това била отпразнувана блестяща сватба.

Двете сестри на избраницата, изпълнени с ревност и завист, решили на всяка цена да си отмъстят на новата жена на султана като си послужили с най-различни подлости, те успели да вземат първородния син на сестра си.

Сложили го в една кошница и го хвърлили в потока, който минавал през градините на двореца. После отишли при султана и казали, че сестра им родила котка. Султанът се натъжил много и заповядал това да се пази в пълна тайна.

Но една щастлива случайност спасила живота на невинното дете. Пазачът на градината, който от дълги години бил женен, ала нямал деца, видял плуващата във водата кошница, взел я, намерил в нея красивото новородено и решил да го занесе в къщата си, да му потърси кърмачка и да го отгледа като свой син.

На следващата година жената на султана родила друг принц. Коварните сестри сложили и него в една кошница, хвърлили го в потока и казали на султана, че сестра им родила друг урод. За щастие, детето било спасено по същия начин от пазача на градината. Накрая жената на султана родила красива принцеса..

Невинното създание било сполетяно от същата участ, както братята му — хвърлено било в потока и после прибрано от пазача. Отчаян от това нещастие, султанът се изпълнил с омраза към жена си. Той заповядал на великия везир да я облекат с груби дрехи и заключена в дървена клетка, да бъде изложена на подигравките на народа пред вратата на джамията, за да я заплюват всички мюсюлмани, когато отиват да се молят.

Пазачът отгледал принцовете и принцесата с бащинска обич. Тя се увеличавала, колкото повече те растели и разкривали необикновената си надареност, а принцесата — и смайваща красота. Двамата братя, казвали се Баман и Первис, а принцесата — Паризада, изучили с помощта на домашен учител география, история, поезия и други науки. За кратко време постигнали такива успехи, че бързо надминали и своя учител.

Научили и всички видове игри: да яздят кон, да ловуват, да танцуват и да хвърлят копие. Така принцовете и принцесата пораснали и се изучили, като радвали последните години на добрия пазач, когото мислели за свой баща. Той умрял, без да им разкрие тайната на тяхното раждане. Оставил ги наследници на своето богатство, на една прекрасна полска къща, заобиколена от градини, и обширна гора, пълна с елени и лъвове.

Веднъж, когато двамата принцове били на лов, а Паризада останала сама в палата, дошла една странна мюсюлманка, която я помолила да й разреши да влезе, за да се помоли. Принцесата я приела на драго сърце, подслонила я, както повелява законът, предложила й храна и подаръци. Когато старицата си тръгнала, благодарна за големите грижи, казала на принцесата:

— Господарке, вашето жилище е прекрасно, красиво е подредено и се намира на чудно място. Само три неща му липсват, за да бъде най-прелестният палат на света. — Кои са тези три неща, добра майко? — попитала Паризада.

— Птицата, която говори, дървото, което пее, и водата с цвят на злато, от която е достатъчна само една капка, за да бликне един никога непресъхващ шадраван. — Красиви са тези неща, добра майко. Но как да узная къде се намират?

— И трите се намират на едно място, в края на това царство. Този, който иска да ги открие, трябва да върви двадесет дни без почивка все по пътя, минаващ край този дом. Щом се навършат двадесет дни, ще срещне един старец и той ще му каже къде се намират тези три чудеса.

Старицата казала това и изчезнала. Принцесата дълбоко се замислила над това разкритие и когато се завърнали братята й, тя им разправила всичко. Изведнъж Баман скочил и казал, че е решил да тръгне да търси птицата, дървото и златната вода, за да ги подари с радост на сестра си.

Напразно брат му и сестра му го предумвали и молили да се откаже от опасното ачинание. Баман се приготвил бързо и на сбогуване дал на сестра си един нож, и казал:
— Поглеждай от време на време острието на този нож. Докато е лъскаво, не се страхувай от нищо.

Но ако забележиш, че потъмнява и от него капе кръв, значи ме е сполетяло някакво нещастие. Тогава плачи за мене. И като прегърнал за последен път своите близки, храбрият Баман яхнал един кон и се отдалечил по пътя, който старицата била посочила.
Прекосил цяла Персия и след двадесет дни срещнал един старец с дълга бяла брада.

Той седял под едно дърво, завит със стара рогозка, а на главата имал широкопола шапка, подобна на чадър. Това бил мъдър дервиш, оттеглил се от хорската дребнавост.
Принцът слязъл от коня и казал: — Добри дервишо, идвам от далечни земи, за да търся птицата, която говори, дървото, което пее, и златната вода. — Можеш ли да ми посочиш къде се намират?

— Господарю, — отвърнал дервишът, — познавам това място, но опасността, на която ще се изложиш, е голяма. Много храбри рицари са минавали оттук и са ми задавали същия въпрос, и нито един не се е върнал. Не продължавай нататък, върни се в твоята страна.

— Не познавам страха и не обръщам внимание на опасностите. Моляте, покажи ми пътя.
Като видял, че мъдрите му съвети отиват напразно, старецът извадил от торбата до него една лъскава топка и я подал на младежа.

— Вземи тази топка — му казал той. — Търкулни я и върви подир нея, докато спре в полите на планината. Тогава слез от коня, остави го там и се качи на върха на планината. Надясно и наляво ще видиш много черни камъни и ще чуеш безбройни гласове, които с обиди и заплахи ще се опитат да те накарат да отстъпиш.

Не се обръщай назад, защото, ако го сториш, тозчас ще се превърнеш в черен камък, както другите, които също са омагьосани рицари. Ако успееш да стигнеш върха, там ще видиш една клетка и в нея птицата, която говори. Попитай я и тя ще ти каже къде се намира дървото, което пее, и златната вода. Сега направи както ти харесва и аллах да те закриля.

Баман благодарил на стареца за думите, взел топката, търкулнал я и тръгнал подир нея чак до полите на една планина. Там оставил коня си и почнал да се изкачва между редиците от черни камъни. Едва направил четири крачки, и дочул гласовете, за които му говорил дервишът. Едни му се присмивали, други го обиждали, трети страшно му се заканвали.

Принцът продължил смело да се изкачва, но гласовете станали толкова заплашителни и силни, че коленете му започнали да треперят. Извърнал глава, за да отстъпи, и в миг се превърнал в черен камък.

Паризада винаги носела на колана си ножа, който брат й бил дал на заминаване. Един ден тя погледнала острието му и забелязала, че от него капе кръв. Клетата принцеса горчиво заоплаквала нещастната съдба на Баман.

Но Первис бил решителен и храбър и не се примирил като нея само да оплаква брат си. Така че и той решил да опита; приготвил се бързо за път, без да обръща внимание на воплите на Паризада, която се страхувала да не загуби и двамата и да остане сама на света.

Преди да тръгне, Первис дал на сестра си огърлица от перли със сто зърна и казал: — Проверявай всеки ден зърната на тази огърлица. Ако някой ден перлите престанат да се местят, сякаш са се залепили една за друга, значи ме е сполетяло някакво нещастие. Тогава плачи за мене.

И като я прегърнал с любов, яхнал един кон и поел по същия път като брат си.
На двадесетия ден намерил дервиша на същото място, под същото дърво, задал му същите въпроси и получил същите напътствия и съвети. Взел лъскавата топка, която му дал старецът, търкулнал я и тръгнал подир нея чак до полите на планината.

Слязъл от коня и започнал да се изкачва пеш по склона, осеян с черни камъни. Но едва направил няколко крачки, дочул заплашителен глас: — Спри, страхливецо, не ще избегнеш моето отмъщение! Принцът бил буен и храбър и като чул заплахата, не можал да се сдържи, изтеглил меча си и се обърнал да накаже нахалника. Щом го сторил, превърнал се в черен камък; така станало и с коня му.

Голяма била мъката на Паризада, когато по зърната на загадъчната огърлица узнала за нещастието на своя брат. Но в сърцето си тя била решила какво трябва да направи. Като преодоляла мъката си, яхнала един кон и добре въоръжена и облечена като мъж, тръгнала по пътя на братята си.

На двадесетия ден тя намерила стария дервиш, на когото задала същите въпроси, както братята й. От получените напътствия разбрала, че най-мъчното в това начинание е да се овладее, когато чуе гласовете. Нейната женска хитрост й подсказала изхода. Запушила си ушите с памук, след което хвърлила лъскавата топка и тръгнала подир нея чак до полите на планината.

После оставила коня и почнала да се изкачва по склона. Стотици гласове се чували от всички страни — едни с груби обиди, други с ужасни заплахи — и принцесата ги чувала въпреки памука в ушите. Смелостта й едва не се изпарила, почнала да трепери, но споменът за нейните братя й вдъхнал нови сили.

Ускорила крачки и обкръжена от гласове, които всеки миг ставали все по-силни и по-ужасни, стигнала на върха. Там видяла една клетка, а в нея птица с чудни пера.. Зарадвана, тя бързо взела в ръцете си клетката и попитала птицата:

—Кажи ми, чудна птицо, къде се намира златната вода? Птицата й показала пътя и принцесата напълнила със златна вода сребърно шишенце. После я попитала за дървото, което пее, а птицата отговорила:

— Ще го намериш сред гората. Отрежи един клон и го посади в градината си; той бързо ще порасне и ще стане гъсто и голямо дърво като дървото-баща. Водена от вълшебната музика, принцесата лесно намерила звънливото дърво, чиито листа, поклащани от вятъра, издавали нежни звуци.

Отрязала едно малко звънко клонче, върнала се при птицата и я попитала още веднъж:
— Моите братя са омагьосани тук, превърнати са в черни камъни. Какво да направя, за да ги спася? — Излей по една чудодейна капка вода върху всеки камък. Паризада така и направила.

И с клетката, клона и сребърното шишенце тя почнала да се спуща по склона, като изливала по една капка от вълшебната вода върху всеки камък. Тозчас магията се разваляла и на мястото на всеки черен камък се появявал рицар. По този начин оживели и принцовете Баман и Первис, които прегърнали сестра си със сълзи, от радост.

С трите вълшебства те се завърнали в своя палат, придружени от спасените от принцесата рицари, които й отдали почести и я отрупали с благословии. Като пристигнали у дома, Паризада сложила клетката в градината.

Щом птицата започнала да пее, чучулигите, славеите, чинките и косовете, всички небесни птици дошли при нея да научат чудната песен. Клонът, засаден в един ъгъл на градината, веднага пуснал корени и в скоро време израснало голямо гъсто дърво, чиито листа издавали най-нежните звуци.

А в средата на градината бил издигнат шадраван от бял мрамор, където Паризада изляла шишенцето със златна вода, и тозчас от него бликнала вода на височина двадесет стъпки, която никога не пресъхвала.

Мълвата за тази необикновена случка се разнесла бързо из цялото царство и стигнала до самия палат на султана. Като узнал, че стопани на градината са децата на предишния му пазач, той изявил желание да се запознае с тях и решил да отиде лично да види чудната къща.

Когато Паризада разбрала, че султанът ще посети техния дом, тя не се сдържала от радост и се посъветвала с птицата какво да сложи на масата. — Султанът най-много обича тиква, пълнена с бисери — отвърнала птицата.

Принцесата се смаяла от този странен отговор и не знаела какво да мисли. Но птицата настояла: — На разсъмване разкопай около стъблото на първото дърво в градината.. Там ще намериш бисерите, които са ти необходими. Паризада така и направила, и намерила едно златно сандъче, пълно с красиви бисери, всичките еднакви.

Уредила веднага богата гощавка, за да нагости султана. А братята й отишли в двореца на султана, за да се присъединят към свитата му. Като пристигнали в къщата, султанът разговарял дълго с Паризада и нейните братя, очарован от ума и способностите на тримата.

Похвалил също къщата и градината, които сравнявал със своя палат. Когато видял златния шадраван, спрял се възхитен. — Къде се намира изворът на този шадраван, който няма равен на себе си в света? Принцесата не му отговорила и го повела към дървото, което пее. Там султанът се учудил още повече:

— Къде са музикантите, които така хубаво свирят? Защо не мога да ги видя? Под земята ли са, или невидими във въздуха? Принцесата пак не му отговорила и го завела при птицата, която говори: — Пленнико мой, — казала Паризада, — ето султана. Поздрави го както подобава.

Птицата престанала да пее и казала: — Добре дошъл, султане на Персия, когото аллах отрупва с щастие. Султанът не преставал да се прехласва пред тези чудеса и почти не можел да вярва на очите и ушите си. После всички седнали на масата. Когато султанът, видял пълната с бисери тиква, се слисал.

Погледнал към принцовете и принцесата, без да разбере причината за това особено ястие.
— Господарю — казала тогава птицата, — ти се учудваш, че тази тиква е пълна с бисери, а не се ли учуди, когато съпругата ти роди три урода? — Така твърдяха пред мене — отвърнал изненадан султанът.

— Да, но ти бе измамен от сестрите на жена си, които завидяха на нейното щастие. Твоята съпруга роди две момчета и едно красиво момиче. Сестрите на жена ти ги хвърлиха във водата, откъдето ги извади и изучи пазачът на твоите градини. Тази красива принцеса и тези два принца до тебе са твоите деца.

Като чули тези думи, султанът и децата му се прегърнали и заплакали от радост, а сърцето на султана щяло да се пръсне от щастие. На следващия ден султанът заповядал да запрат двете завистливи сестри, които признали злодеянието си; велегласно поискал прошка от съпругата си, която била избавена от своя дървен затвор и заедно с децата си се върнала в палата, където се радвала на щастие и почести.

Като узнал за тази щастлива случка, народът се трупал по улиците и шумно поздравявал младите принцове. Така те живели щастливо дълги години. А в градините им пак пеела чудна птица и омайвала славеите, чучулигите, косовете и чинките, които от цяла Персия идвали да научат нейните песни.