14.11.08

Огледално езеро

(лична коренспонденция Красимира Петрова & Светлана Караколева)
Благодарности на двете дами, че решиха да споделят с останалите потребители интимния свят на личната поща.
Шехеразада

"Много харесвам тази част от гората, в която се намира огледалното езеро. Сега се сещам че при подходящата свелина май всички езера могат да бъдат огледални,но не за това искам да ти разкажа днес, когато теб те няма а аз се разхождам из гората, стиснала чадър, който няма да използвам ако ненадейно завали. Езерото е спокойно и дори малко старховито в мрачното време. Взимам камъче, оглеждам го внимателно(не е интересно мисля си,скучновато и някак обикновено ми се вижда),същото като мен е,казвам си, и после с все сила го захвърлям към средата. То се превърта веднъж и после втори път за да набере нужната сила и да цопне точно в центъра на езерото,където ще изиграе ролята на живота си - да разбуни духовете.

Напоследък си мисля ,че това което не ми достига е самоуважение. Самоуважението , според мен , стои в основата на уважението въобще. Ако не се уважаваш ти самия - как очакваш другите да те уважават?! А хората на които най-много им липсва уважение най-много се стремят към него. За съжаление по някакви заобиколни начини. Хората , колкото и да са различни , са като лакмуси за уважението , усещат ,когато един човек сам не се уважава и се унижава по различни начини, и съответно - не се насилват да го уважават и те. Така се оформя един затворен кръг , в който търсещия някакво уважение не само ,че не го получава, а получава все по-малко уважение и по-малко , докато накрая се озовава отритнат и от себе си. Ако го питаш обаче -другите са му виновни.Какво е нужно на един човек за да се уважава? За да може да каже - аз съм добър човек и не заслужавам подобно отношение..?

На първо място идеали към които да се стреми. Идеалът не е нещо ..безформено и непостижимо , а реална представа за това какъв човек си сега и какъв искаш да бъдеш. Знам теорията ,че сме такива каквито сме , но знам също и че каквито и да сме , виждаме в себе си недостатъците, нещата , които не ни харесват и гледаме да се променяме по някакъв начин. Знам също и че съм казвала винаги ,че човек никога не се променя , но истината е ,че човек се стреми да се доближи максимално до идеала си. Не вярвам да има някой ,който да не се стреми към това. Къде успешно , къде не , всъщност успеха няма значение, има значение дали се стремиш. Ако не се стремиш - уважаваш ли се?Хубаво е човек да се приема такъв какъвто е , но заобиколен от хора ,които се стремят да се променят и някои успяват , а този приемащия стои на едно място без никакво развитие...възниква пропаст. Която се изразява в депресия или злоба , или и двете , редувайки се. Прозвуча много черногледо и песимистично настроено за характера на човешките същества, но така мисля.

На второ място са принципите , от които човек се ограничава стремейки се да осъществи идеала си. Всички имат някакви принципи , при някои са повече , при някои по-малко...ясно е ,че колкото повече принципи има човек , и колкото по-трудни са за опазване , толкова нараства и самоуважението на въпросния индивид. Тук има една уловка ,която съм засякла при мен и е доста неприятна - от принципа до предразсъдъка има много малка и не толкова изявена граница. Често съм се питала дали принципите от които се ръководя не са чисто и просто някакъв предразсъдък...? И все още не знам отговора. Мисля ,че понякога много се вживявам , отъждествявам се с принципите си , без тях аз съм една развалина, един човек ,който няма да харесвам...и така изпускам много приятни моменти ,които след време да си спомням.

На трето място - как аз самата уважавам хората. Отнасям се с другите , така както искам да се отнасят с мен. Искам да съм свободна - уважавам свободата на другите и не я ограничавам. . Искам да са честни с мен - опитвам се да бъда честна с другите. Искам да печеля нови приятели - ставам им приятел. Искам да изкарвам много пари - скъсвам си гъза от работа. Безплатен обяд няма. Плащам цената.
На четвърто слагам стойността. За колко пари може да бъде купена съвестта ми (ако я имам)? За колко бих нарушила принципите си? Какво в мен не може да бъде купено (ако има такова)? Сигурно на пръв поглед е смешно да остойностявам всеки човек в пари , но знам старата приказка ,че няма нещо което да не може да бъде купено. Жалко е ,но мисля ,че повечето хора могат да бъдат купени с пари...А има хора , които могат да бъдат купени само с любов, разбиране и топлина. Къде отивам аз , може би? В страната на утопиите , едва ли не?

На последно място слагам "хигиената на сексуалните контакти",казано в строго академичен стил. Чувала съм за женското равноправие , еманципация, шейсетте щастливи години на миналия век , но не ми се връзва човек ,който уважава себе си , да не уважава тялото си. А ако уважаваш тялото си не би го поднесъл на първия срещнат. Ако пък не уважаваш собственото си тяло ........какво уважаваш?
Все още се чудя аз от кои съм.Да, знам че съм от съпротивата,но ми се иска да вярвам че ако имах повече самоуважение нямаше да допусна да се подиграят с мечтите ми толкова много пъти пъти, защото искам нещо да постигна в живота си. Поне на този етап.Имам мечти, но ако ги постигна няма ли да стана една празна целофанена обвивка само? Поредната? Осъзнавам, че и стремежът, и крайният резултат са важни,разликата е,че си по-щастлив,докато се стремиш,и не си чак толкова вече,когато си постигнал нещо...Освен това е важен и към какво е стремежа,трудно ще ти повярвам,че в един момент няма да се умориш да гониш нещо и да не го постигаш....

Никой не постига в живота си всичко, за което е мечтал. Мечтите са за това, за да останат. Една сбъдната мечта е тъжно нещо. Една сбъдната мечта е мъртва мечта. Мечтите са, за да останат там, в областта на фантазията, в света на идеалите. И нека някой ми каже, че имаме само този материален свят и нищо друго. Ако нямаше нищо друго нямаше да има по-тъжни, безнадежни и безсмислени същества от нас. Нямаше да има накъде да вървим, какво да правим, какво да бъдем.Затова съществува духовният свят.Ти може и да не вярваш в него , но той въпреки това е точно там.Затова са идеалите – те са като стъпки оставени по брега, които ме примамват да ги последвам, независимо че отиват далеч отвъд хоризонта и подозирам, че в този живот никога няма да го настигна. И все пак вървя. Иска ми се също така да не вървя сама, да сме двама, но ....

Материализирала съм каквото съм могла от мечтите си, но вече се примирих, че никога няма да успея да материализирам всичко.Ще се опитам просто да съм малко по-добър човек. Всеки смята себе си за добър, предполагам, но не е лошо понякога да провиди собствения си егоизъм и купищата недостатъци, които има. Не, че някога можем да станем идеални, но все пак ...Мислех тези дни и за покварата, която носи знанието. Наблюдавала съм хора с ограничени според мен познания, но тези хора са 100 пъти по-добри от мен, с вечния ми копнеж, търсене,неспокойствие .... Знам колко относително е да кажеш „добър” или „лош”, но ... да речем, че добрите хора нанасят по-малко вреди на хората около себе си .... Не съм от най-добрите по този критерий .... а доскоро през ум нямаше да ми мине, че съм лош човек.

Може да е смешно, че говоря по този начин – малко като извадено от детска народна приказка, но все още не съм се отказала от идеята да се върна в детството си. Малко ми е трудно с намирането на другарчета в игрите само, защото на малко хора им се напуска света на възрастните, но с риск да остана последният мохикан-дете в борбата с възрастните-бели в собствения ми свят, ще продължа в същият дух.Мога да си играя и сама. Мога да събирам камъчета, думички, усмивки, снимки, шарени книжки и дребни парченца познание, просто защото е забавно.Копнежа ми по чистотата на детството сигурно идва и от покварените ми младежки години, когато открих егоизма в този свят, потресающата липса на обич и предателството. Когато аз веднъж бях предадена реших, че на никой никога повече няма да дължа и капка вярност. Не беше добра идея, но натам ме водеше и неспокойният ми дух и несъвършенството на другите, с което се сблъсквах. Е, успях да стана още по-несъвършена от тях. Доста! Ще се опитам за кой ли път да започна от начало .... и да съм добра ....

Може да не съм човек по този начин, но .... нали човекът е нещо, което трябва да се преодолее ...Представлението е почти към края си. Концентричните кръгове стават все по малко и изчезват преди да докоснат брега. Какво малко камъче хвърлих, а какви вълни предизвика само.Кой да си помисли че едно толкова невзрачно нещо може да съдържа толкова сила в себе си. Време е да си вървя. Заваля както и предвиждах, но ще оставя студените дъждовни капки да шибат лицето ми и дори да ме измокрят до кости, защотото знам, че водата това съм аз, и че наистина няма нищо по-хубаво от лошото време!"

1 коментара:

светлана караколева каза...

Скъпа Шехаразада, всеки от нас живее с нуждата да разказва- за добро или зло, за себе си или за другите ние нареждаме словореда на багри и емоции, на победи и затруднения и така споделяме своя поглед- личен и неповторим- към състояния, които сме преодолели или не сме, към хора, които не сме и няма да преживеем като липси или осъществявания- всяка история е поука- и както се предполага, за да я има поуката трябва да се разказва историята- нека има и приказки, които да започват с "преживях" и да разкажат ужаса, безпомощността за да не се случва поради наивност, или каквото и да било...злото...Ако искаме да спасим някого, трябва да бъдем открити, смели и готови на всичко- никой не знае какъв удар и от коя страна ще нанесе нещастието...А на теб и всички разказвачи и слушатели желая вдъхновение,вяра и надежда за любов-дълга и вдъхновяваща-към изплаканото слово. И нека бъде!

Публикуване на коментар