23.11.08

Тя

Автор: Светлана Караколева

Понякога я виждам, ама само понякога когато съм много изморена в сянката на огледалото. В първия момент даже не смея да повярвам, че отново е дошла. Гледам да сдържам дъха си. Иска ми се да остане, да не я подплаша, да не я прогоня. Приближавам лице към нейното и чудо- тя ми се усмихва. Отначало плахо и колебливо. После все по напористо. Не мога да повярвам. Радостта напира в душата ми.

Вглеждам се в най-светлокафавото тъмно, което съм виждала някога в човешко око и я оставям да ми задава въпроси. Знам, че е любопитна и сърцата, не смея да я излъжа, защото не съм готова да я изгубя, и никога не я питам къде е била толкова време и кога пак ще дойде. Тя очаква да и направя кафе. Отдъхвам си- значи не бърза.

Правя и присядам. Не я пришпорвам- нека бъде първа, нали е гостенка. А тя оглежда с доволен поглед бухналото в саксията цвете и то доволно пъчи насреща и рошавата си главица. Така и не се научих да разгадавам техните малки тайни. Просто ги отбелязвам и приемам. Още не е дошъл моят ред. Сега се взира в пухкавата мекота на възглавницата ми. Питам се има ли къде да сложи и тя глава? Но ето тя вече ми е протегнала най-невъзможно малката ръка с изключително крехки, дълги и топли пръсти. Значи днес иска да сподели нещо наистина важно. Пита ме какво съм направила с мечтите и. Боже, няма ли по-обикновени въпроси. Разклащам остатъка от кафе по ръба на чашата.

Знам, че на времето тя обичаше да живее по ръба на острието на сбъднатите хрумвания, че мразеше да прави жертви и ги наричаше компромиси, че обмислаше и криеше детайлите на откровенността, и премерваше поуките на всеки резултат- дори и на негативния. Нима и е оставало време за мечти, или пък аз не съм я разбирала. Тя чака. Знам, че едва ли ще забрави, абсурд е да се откаже. И започвам да разказвам за щастието, за драмите, за приятелите, за книгите и все отбягвам темата за мечтите. Идва миг в който уморени от увъртане думите се свиват като старо куче под масата. Тя мълчи и загадъчно се подсмихва. После най-внезапно ме пита страх ли ме е да мечтая. Изтръпвам.

Работата започва да се изяснява. Право на уклончивост днес няма да имам. Внезапно в прилив на гневна решителност вдигам поглед от пода. Иде ми да я стисна за гушата. Уж ми е приятелка, уж ме разбира, уж ни е хубаво заедно... Няма я. Става ми студено и самотно. Как не я е срам. Да ми причинява такива неща. Отварям вратата на терасата и хуквам навън при вятъра и листопада. Да ама вятърът се е пръждосал някъде. Само уличната лампа гледа как две бездомни псета поделят бодливата постеля на размъкнатия храсталак. Солено ми е. Сигурно и на цветето му се пие вода. И........
Намирам отговора. Скъпа моя, когато се върнеш искам да знаеш, че нашите мечти все още са свежи и живи. Те видяха сбъдване, промени, откази и отлагания. И откриха себе си в постоянно-променливото. Знам, че ще е щастлива. И да ме няма, цветето ще и каже.

5 коментара:

Анонимен каза...

Привет!
Тази приказка ми изглежда като видяна през обърнатия поглед на времето...ако правилно схващам :)

Sahrazada каза...

Привет!
Мисля, че правилно схващаш (:
Когато ми изпрати тази приказка авторката сподели, че това е един от сложните разговори между нея една пораснала вече дама и младото 20 годишното момиче, което е била преди да стане дама. Както става ясно на младата девойка никак не и харесват някои неща от живота на Лейди Караколева. (:

Анонимен каза...

Просто е важно да Мечтаеш:)))

светлана караколева каза...

Скъпи приятели, "Тя" е младостта!

татяна каза...

защо просто не се усмихнем и помечтаем а се ровим в историята на това красиво ако мога така да се изразя произведение на авторката

Публикуване на коментар