Случва се

Автор: Светлана Караколева

Тя току-що беше пристигнала. И беше доволна. Усмихваше се с уморена съпричастност на дългото сутрешно пътуване и на порцелановата чашка пълна с кафе стисната от двете и длани. Беше в цивилизацията. Далеч от любопитните погледи и живото овцедушие на малкия град, в който бе отишла съвсем наскоро да работи и сега бе в дома на хората, които смяташе за свои приятели. Бе обикновено добронамерена.

И невероятно искрена, въпреки своите двадесет и пет и половина години и изборът и да живее като самотна майка в дълбоките дебри на гори тилилейски. Справяше се. Беше виждяла какво ли не.

Слабичкото и телце криеше една различност, която повечето хора не разбираха. Страхуваха се от нея. Тя го знаеше и не я интересуваше. В началото искаше да е като всички. После свикна. Научи се да се радва на хорската радост, да я имитира и да прави всичко възможно да провокира избликването и . Много малко хора знаеха цялата истина за нея. И пазеха тайната и. Тя разчиташе на това. Не и трябваше публичност. И без това и беше достатъчно трудно.

Знаеше, че разполага с около час да се съвземе. Чакаше я работа. Но тя не мислеше за работата. Мислеше си, че най-сетне ще има възможността да сподели стъпките си с шума и звуците на града. Ще седне, ако и остане време в тъмната анонимност на градското кино, гушнала в скута си синчето си и ще бъде- там за два часа или колкото трае прожекцията част от мнозинството и никой няма да я сочи- ни с неприкрит жест, ни с дълъг поглед изотзад. Можеше да вдишва свободата. Свободата и миришеше на току-що опукани пуканки, на прашни улични булеварди, на ядосани клаксони и уморени светофари, на писък на бързащи гуми, на време...

Но това после. Сега трябваше да се срещне с една неизвестна болка. Да я докосне, не че тя нямаше свои болки, но от нея се очакваше отговор. Ръцете и се страхуваха. Искаха да се скрият в уютната анонимност на скръстването, но нямаше закога. Въздъхна. Не можеше да отлага повече. Ако искаше да стигне от киното трябваше да се съсредоточи и да си свърши работата.

Този път този който страдаше беше мъж. Десетина години по-възрастен от нея. Като я видя се сепна уплашен. Та какво ли в нея вдъхваше доверие? А тя беше просто неговата поредна, ако не и последна надежда. Тя го помоли да си сипе кафе. Той не бе пил от както заболя, но го беше страх да и откаже. Изглеждаше същисан и готов да хукне. Нанякъде. И тогава тя го докосна. Той се сви. Но тя вече бе много далече. Бе цялата пръсти. И видя. Туморът.

После го посъветва да се оперира. И той го направи.
Месец след операцията се опита да се свърже с нея. Тя му каза, че е щастлива да го чуе, но отказа да го види. Той опита да и плати. Чрез онези, дето го свързаха с нея. Тя отново отказа. Случва се.