Приказка за господин Робърт

Автор: Светлана Караколева

Съмна се. Утрото мързеливо прогледна над почти невидимото сред падащия сняг градче. Валеше като в приказките. На парцали. Над гората, над съседските покриви, над реката, над заспалите в градината цветя. Господин Робърт пръв се събуди. Протегна се. Прозя се. Помириса въздуха и доволно примлясна.

После реши, че не е време за ставане. Но нали стомахът на кучетата не мисли или по-скоро мисли с първата дневна светлина, реши че е време стопаните да се поразмърдат. Надигна се. Завъртя космата муцуна към скритите под завивките. Спят. Две - три плахи стъпки. Ново завъртане. И страшен трясък. Две изплашени физиономии. И третата - неговата. Бурен смах и обидено кучешко скимтене.

Олелия, топуркане, кучешки и човешки стъпки. И една ограбена коледна елха, която при падането си е омотала Господин Робърт от муцуна до опашка в гирлянди и лампички. И в курабийки, но против курабийките той няма нищо против. И докато стопаните се опитват оттук-оттам да позакрепят елхата една направо залепва за големия му език. Поредната!

Ммм... Младият стопанин го плясва шеговито по опънатото като антена ухо и измъква един шоколадов Дядо Коледа в леко пострадал вид изпод огромната му опашка. Ах, тази опашка! Тя беше неговата гордост и неговата най-голяма мъка. Току я протегне и нещо падне, току я вирне- и се пъхнала в чинията на стопанката.

Не му се караха, но беше под козинестото му достойнство непрекъснато да му се смеят за разни важни работи, и когато се опита да пъхне в ученическата чанта на младия стопанин най-грижливо огризаната долна кора от половин хляб бе на прага на кучешка нервна криза. А днес, в утрото на Бъдни вечер, което за него започна доста вкусно, имаше опасност ако не престане да се върти като пумпал да обърне кафето на госпожата. И да се запознае с размахващия се току под черния му влажен нос сгънат на тръбичка вестник. Господин Робърт обича вестниците. Те така приятно шумолят и толкова лесно се късат. С тях може да се подскача. Те ти слепват носа и езика и те карат да кихаш...

Време е за закуска. Най-сетне! Той внимателно оглежда своята порция. После храната на другите. Опитва се да изпроси нещо с безсрамието на презапасил се просяк. Бурен смях. Толкова бързо разбират къде си е скрил храната и отново смях. Докато се върти част от закуската залепва за опашката му. Хапва си и сяда да се почисти. В това време хората започват да приготвят разни вкусотии, но за Господин Робърт е време за предиобедна дрямка. Само от време на време поглежда с едно око. Той не обича да остава сам и всичките му кучешки страхове са свързани със затворените врати. И винаги гледа да поопъне туловище на място, където е невъзможно да не бъде подритнат или понастъпан. Понякога умората поваля страховитата му бдителност и тогава се понася най-невероятното кучешко похъркване.

Днес тъкмо пуска „сирената” и стопаните го повеждат навън. Обича снега с инстинкта на култивиран вълк, какъвто си е. Харесва му да влачи шейната. Обича децата и дългия два-три километров склон на пързалката. Хрупа сняг и се смее, щом успее да отмъкне нечия шапка. Тогава се налага да му се карат. Всички тръгват нанякъде. Той трябва да пази шейната. Върти глава седнал на огромното си пухкаво дупе. Дострашава го. Хваща връвчицата със зъби и без да го е еня, че половината багаж се разстила по пързалката хуква. „Ами ако пострадам?”-нарежда кучешкият му мозък. Ето ги! Той пуска връвчицата на шейната и тъй като земното притегляне не празнува коледа, празна вече тя изчезва зад завоя. „Много важно! Нали ги намерих! Олеле, какви са тия клони? Дай, дай ги!

Не, не не...Искам ги! Няма да ги пусна! Няма! Не и веднага!” Пак му се смеят, а от дряна за баницата и за сурвачката са останали само клечици, които стопанката крие по джобовете си. Ще се наложи младият стопанин да идва с приятелите си по-късно. Без него. Питат го къде е шейната. „Ей тук беше! Ах, абе тука беше, я да видим! Събират попиления багаж. Намират шейната в канавката на „завоя на смъртника”. Коледа е довечера. Ще стоят до късно. Господин Робърт обича да си поспива, когато стопаните будуват. Снегът продължава да засипва храсти и дървета, улички и къщурки. Само комините пушат. Ще се стъмни рано, както винаги уличните лампи ще накарат снежинките да заблестят. Както винаги зад изпотените стъкла ще има кой да погледне докъде стига пряспата. Както винаги.