Пета част

-Сигурен ли си, че искаш да ни разкажеш истината и само истината за себе си? - Истината е толкова заинтригувана, чак от педантично нагласената и фризура се е измъкнал кичур коса и е щръкнал като опашка на охранен котарак, но тя едва ли усеща това дребно естетическо неудобство, което при нормални обстоятелства би предизвикало буйни ответни действия от нейна страна. Всички са се скупчили около Ервин и с нетърпение очакват отговора му.

-Искам да ви разкажа и да - смятам да го направя, но не знам откъде да започна.
-Нали каза, че си я видял за пръв път в църквата. - Опитва да помогне Тачита.
-Ами като за начало кажи как се казва, откъде е, не, не, по-добре как изглежда, как се запознахте, ти какво и каза...- Ливилина просто е в стихията си.
-Добре, добре! Чакайте малко! - лампата направо се задушава от толкова много насоки. - Оставете го да се вживее в историята, а тя сама ще се разкаже!

-Боже! Какво прозрение! Пък аз като пиша вечно гледам първо да измисля детайлите! - дърпа отново „чергата” към себе си Ливилина. И кой знае как би свършила цялата тази олелия, ако на вратата отново не се почуква. И без да изчака какъвто и да е отговор в стаята нахлува една тумба красавици и се започва с невероятното:
-Знаете ли, знаете ли имам ново гадже!
-Ами какво стана със старото?

-Остави го „тоя...”/чак лампата се изчервява от неудобство!/ снощи ми предложи! Само ако знаете как беше облечен, пък каква кола кара! Олеле, ходихме на вечеря...- и все в тоя дух, докато всички нужни въпроси са зададени, а отговорите - истински или направо преувеличено-измислени не изчерпват темата и шумната групичка гости излита навън - новото гадже на Ернеста ще ги води на кафе. Канят и тях, но поканата привлича само Ливилина и тя набързо се приготвя и изчезва.

-Каква стана тя! - вайка се Истината - тъкмо Ервин щеше да разказва...
Не и се чака повече. На лампата също, та нали може да изгори от нетърпение. В този момент Тачита, която страшно обича историите решава:
-Ако ти е удобно, започни пък аз после ще и разкажа.

Ервин, който е ужасен от начина на споделяне, чийто свидетел бе преди малко сякаш е понабрал смелост. Той заема удобна поза върху мечока, съсредоточава се и...:
Беше надвечер. Едно от онези непомръдващи въздуха здрачавания, в които лятната тишина си поделяме комари и щурци. Бях паркирал патладжанодеса в последния момент пред църквата където най-добрият ми приятел Калчо Многопластов се готвеше да приеме семейният живот и да го сподели със своята възлюбена Шеметна Кръвосмучкова в добро и зло докато смъртта ги раздели. Естествено бях доста позакъснял и церемонията бе почти на приключване.

Е, поне можех да поздравя младото семейство, което едва ли улисано в тържествеността на момента е забелязало моето поредно, поради задържане по работа в банката закъснение. Бях присъствал на доста подобни събития и самият ритуал не ме интересуваше, или поне тогава, наранен от ергенската си самота и неспособността да срещна и изживея онази любов, която виждах в очите на бракосъчетаващите се - мислех така.

И докато оглеждах присъстващите, сред които открих доста познати и роднини бях поразен от невероятна песен. Сякаш жужеше самата здрачина. И обещаваше вечно блаженство срещу искрена вяра. В миг забравих себе си и всички наоколо. Почувствах полет и щастие, и дълго след като мелодията бе отнесла съществуването си в миналото не смеех да трепна с крилца.

После избухнаха поздравленията и пожеланията, сърдечни и не дотам, движение изпълни пространството, но аз търсех да зърна певицата в блъскащата се наоколо тълпа. Налетях на ухилените младоженци и преди да се усетя изтърсих:
-Къде е тя? Коя е? Калчо и Шеметна - вече мистър и мис Многопластови се спогледаха със съзаклятническото „знаехме си, браво на нас”, което аз открих доста по-късно и ми посочиха сребърната нишка опъната между два породисти магарешки бодила:

-Върви натам приятелю, върви!
И изчезнаха, а аз подмамен от красотата на нощта и невероятността на преживяното не бях способен на полет и дори на припълзяване. Стоях и гледах. Очите ми се насълзиха от напрежението на взирането, но там само лунната светлина разпръскваше празнични илюминации и определено не се виждаше никаква фигура.

-Нима търсите мен? - гласът бе точно зад гърба ми.
Извърнах се рязко изтръгнат от вцепенението на емоцията. Тя беше дребна и елегантна в сивкавата си празнична дреха. Приближи и докосна лицето ми с елегантния полъх на изискания светски маниер, и сякаш Раят се разтвори за да ме обсипе с невероятното:
-Знам кой сте мистър Ервин Звънкогласов! Аз съм Маева Роялинкова.
Бях ли чувал името и? Сега няма да мисля за това.

-Искате ли да вечеряме? Сега?
-Ервин, не искам вечеря, но какво ще кажете за една разходка? Сега!
Не ми бе отказвана досега покана за вечеря и меко казано бях стъписан. Оставих се да ме поведе в кротък полет над набиращата сила в нощната хладина растителност. Тя познаваше светулки и щурци, бръмбари и калинки...просто лица, които аз виждах за пръв път.

Те живееха в тревичките и клечиците наоколо, невидими за суетата на моя аристократичен живот. Отглеждаха също като мен детелини, а едно дете, което ни посрещна на верандата на китна върбова къщица ми показа най-невероятната колекция от слюдички. -Какво стана после? - лампата, понеже никога не е виждала света извън стаята и не го познава скучае - Открадна ли си поне една целувка? Или тя реши да те целуне първа? Те днешните жени...

-Я чакай малко! Какво имаш против днешните жени? Ами днешните мъже? - Тачита, чието чувство за справедливост е невероятно чувствително, а и освен това е изтръгната от романтиката на разказа меко казано брутално е готова за спор.
-Не, целунах я разбира се, но не така както вие си мислите. При първия пурпур на изгрева на сбогуване и целунах ръка, а тя ми отвърна:
-Беше ми приятно.
-Ще те видя ли пак?
-Не знам, не знам. Не мога да кажа. Може би ако се случи!

И се отдалечи цялата сияеща в бледо-розово. Усетих се невероятно самотен, но трябваше да побързам. Да си прибера колата, да отида до дома за един душ и нов костюм, да побързам за работа... Нервно мачках ръкава на фрака си - точно върху лепкавото петно от плодов сок, което кой знае кога бях добил. „Тя е само една жена! Какво толкова! Аз съм Ервин! Тя сама ще кацне! Мога да и предложа толкова много - тя има какво да загуби ако ме отхвърли.” Сякаш мислите ми - рожба на рутината и навика се опитваха да унизят влюбеното ми сърце.

Не онова на успелия мъж, а на надяващият се чист юноша - онзи дето се опитваше да изчисли колко замаха на крилца са необходими за да посети Луната и хранеше тайно старата костенурка, която за отплата му разказваше истории, които приличаха на приказки. ”Край отивам на работа, а довечера ще отида при костенурката. Ще взема свежи корени и пресни гъби и ще и разкажа какво ми се случи. Тя ми е по-близка и от майка, пък и е много мъдра.” След взетото решение просто правех това, което се очаква от мен и дори любимата работа сякаш днес се вършеше трудно и с неохота. Чаках да мръкне.