Девета част

В този момент пред вратата на скромната пансионска стая отново застава ежедневието:
-Ливилино, там ли сте? Може ли да влезем? - Ливилина въздиша, ама и да въздиша и да не въздиша -все тая! -Какво има пък сега? Човек не може от вас да си почине! Няма ли телефони? Как веднъж не се сетихте да попитате преди да се изтърсите удобно ли е, не е ли? Ами давай!

Гледай сега...- мърмори вбесената Ливилина и все повече се ядосва, виждайки докато се опитва да си оправи леглото как нейният протест минава покрай ушите на неканените посетители.

Тачита даже и не се помества, сигурна, че в крайна сметка новодошлите изобщо не се интересуват от нейното отношение по въпроса. Остава и да си лежи и да се забавлява. Ервин също е впечатлен, а Истината, чиито очи меко казано не са съвсем сухи също намира време да скрие своята емоционалност, възползвайки се от топлината на лампата.

-Кво толкоз, ма! - мърмори по-сухичкото момче - нали имаме домашно! Дай да го направим сега!
-Домашно по какво? - просъсква Ливелина.
-По литература! Че по какво друго?
-Абе Димитре, имаме и по фолклористика...
-Оле! Вярно бе? Мале! Добре, че каза!

В следващите два часа стаята е покрита с разстлани тетрадки. Всеки чете своите писания и току уточнява, задрасква, трие или вписва тук там по някое изречение. Листове и листчета танцуват навсякъде. В края на краищата свършват доста работа. Тачита ги слуша и услужливата и памет вече е записала най-важната информация. Остава и по-късно просто да я пренареди върху тетрадката си. „Гостите” си тръгват, но Ливилина отново е заела своята любима „поза” върху леглото си и продължава нещо да „драска”.

-Какво правиш? Не свърши ли?
-Ами домашната на Вивиан? - с престорено възмущение отговаря Ливилина.
-Аха...Имаш ли много да пишеш?
-Не, ей сега свършвам.
В този момент и звъни телефонът.
-Ало мамо...

И докато новините от дома чертаят невидимата връзка „аз и те” Тачита успява да притича до магазина за хляб и провизии, да приготви сандвичи, да хапне своята част и даже да започне да се оттегчава. Но какво пък, тя се е чула с родителите си по-рано днес и проявява нужното разбиране. Просто умира от желание да изслуша цялата история на Ервин. Ливилина затваря телефона и преди да отвори уста и да тръгне да споделя

Тачита я преварва:
-Ервин, в края на краищата вие събрахте ли се с Маева?
-Е, ти пък! Нека разказва поред! За какво ти е да знаеш краят на историята като няма да проследиш развитието и? Нали, Ервин?
-Ами какво стана ли? Ден, два ходех като сомнабул на работа. Не знаех къде е Маева. Не знаех как да се свържа с нея. Не знаех струва ли си да я търся. Не знаех какво искам аз самият, какво искат хората от моите чувства, беше ми дотегнало да помня съветите на костенурката и да се питам как бих се чувствал и как бих постъпил без тях.

В краят на краищата бях се отпуснал върху люлеещия се стол на верандата си и се бях оставил на самосъжалението. Залезът ми правеше компания. Нямах желание дори да отида до любимия си ресторант да хапна. Самата мисъл, че ще налетя на някоя светска самотна дама, чиито интелектуални възможности са предимно в сферата на „аз струвам толкова” подтискаше всичките ми физиологични нужди от храна. В този момент върху ми връхлетя прочутото ми братче. Огледа изтерзаното ми лице, въздъхна и рече:

-Да не си се влюбил? - и подкара най-известната си любовна балада.
Харесвах песента, но точно в този момент...ми идеше да му откъсна крилцата.
-Братле имам концерт! В градския парк и ти идваш с мен! Откази не приемам, пък и министърът на финансите ми е почитател и иска да те заведа-държи да се видите неофициално...- брат ми продължаваше безгрижно да бърбори докато аз се обличах.
-Братле, свали го този фрак! Все пак отиваме на рок концерт! Ще бъдеш като бяла врана в ято! Нали не искаш докато се забавляваш с музиката ми всички самотни мераклийки за богат съпруг да се скупчат около теб?