Денят обещава

Миниатюри
Автор: Светлана Караколева

Денят обещаваше слънце за всички. Птиците рисуваха с гласовете си надеждата за мир. Синьото на небето примамваше утринната недоразсъненост. Росата по листенцата на градинските цветя искреше. Миришеше на едва започващо лято. Недостроеното все още гнездо на лястовиците пълнеше пространството на откритата веранда с пърхащи забързани усещания. Само кафето - черно, горещо и ароматно усещаше себе си различно.

В бяла чашка на сини виолетки то бе тръгнало към своето утро изпълнено с непреодолимия копнеж да зърне птичия градеж в синевата на настъпващия ден. В нейният ден. Ана приглади края на непокорния кичур, който и пречеше да види гнездото.

Нетърпеливият и жест разтревожи птиците и те уплашено зачуруликаха, но нейната преднамерена неподвижност ги успокои и те отново подхванаха своите си занимания. Тя разтвори книга и потъна в измисления свят на нечието разбиране за живот, което пълнеше душата и със спокойна радост. Не бързаше за никъде, никой не искаше нищо от нея, имаше час-два само за себе си. Лястовиците кръжаха над главата и. Любопитни, работливи, жизнени. Ана обръщаше страниците и щастлива усмивка огряваше замечтаните и очи. От време на време отпиваше глътка кафе и отправяше преценяващ поглед наоколо. И пак забождаше нос в книгата.

Много далеч на север една млада жена спеше до съпруга си и сънуваше малкото градче скътано в горите, щастливите стъпки на своята детска радост и високото синьо на мечтите си. Сънуваше планински рекички и вирчета, рачета и шарени каменисти подмоли, студена свежа роса и оранжев изгрев. Смееше се на сън. Играеше на гоненица из необятния градски парк под предутринната звездна избледнялост. Но нещо я ритна и тя сгърчена от болка отвори огромни недетски мъдро-сини очи. Опипа огромния си корем. Усети бесният устрем на живота, който носеше в себе си и се сепна. Денят бе настъпил. Тя му се зарадва докато надигаше наедрялото си тяло. Ако трябваше да каже какво точно чувства...Беше уплашена. Беше оцелявала в безизходности и общо взето носеше силния дух на планинската капка вода. Онази, извайващата форми и пространства из скали и хълмове, отгледалата дървеса и цветни поляни из невъзможните релефни условия. Днес бе времето. И докато Светльо спеше тя започна да се приготвя като за празник. Когато приключи кожата и сияеше с мраморната белота на древногръцката Психея. Тогава събуди усмивката си.

В полумрака на една зле поддържана градска църквица уморен свещенник опитваше да укроти чрез силата на Божието слово радостта и нетърпението на детето, което кръщаваше. Кръстницата и майката не му помагаха особено. И те се бяха хилнали като тикви на плет. Попът въздъхна. Поведе новопокръстения към светая светих.
-Какво да правя зад това перде? - попита детето.
-Тук е...
-Виждам! Мръсно и неразтребено! Тая книга дето си я разтворил тук чел ли си я цялата...Иха какъв кръст...С това какво се прави?
-Хайде, синко да те водя при майка ти!
-Това ли беше? И затова ли ме доведе тук? Да видя тая мизерия? Ами мама каза, че си щял някаква тайна да ми кажеш?
-Тук тайни, моето момче няма. Тайните са на небето! Бог знае, Бог гледа...
Попът с радост изгледа изчезващите им гърбове. Миряни! Тъпи миряни! Отиде да си стегне риболовните такъми...

Това беше! - мислеше си Петър и за последен път оглеждаше току що избръснатото си лице. Някъде от дъното на огорченото му сърце отчаянието шепнеше: ”Нали ти казваха на времето, ама ти нали си корава глава! На ти сега една любов! И къде отиде? До къде стигна? Любов!” „Нищо не съм загубил, нищо не съм пропуснал, нищо не ми остана ала щастлив аз бях! Спомените в утрото гаснат! Време е да си тръгнеш! Ето тук на прага ще те прегърна и те моля да ме върнеш, за да усетя, че бил съм наистина жив!” - старата песен звучеше от нечий паркиран автомобил и в едно със сладникавият мирис на липа донасяше тъпа тъга. В този миг Петър долови присъствието и пред входната си врата. Любовта звънеше, но той не и отваряше...

Машината в ръцете на Иван подскочи. Камъкът отделяше фина мъгла от бял прахоляк. Разстилаше се. Всмукваше всяка живинка от въздуха и полепваше по дрехите, по косите, по очите, вмъкваше се в здраво стиснатите му устни и превземаше дълбините на белите му дробове. Изтискваше влага от стегнатата му снага. Съпротивляваше се на човешкия ум и умения. Камъкът знаеше, че полиран, надписан с нечие покойно име и украсен със снимка ще брани спомените. Ще посреща сълзите. Ще означава...Ако знаеше как камъкът би заплакал...

Цвета плачеше! Под душа, под стичащите се пластове сапунени мехури, под влизащата в устата и топла водна струя, в малката синя баня с до болка познатите бели рисувани цветя по стените. Не искаше никой да я види. Не искаше да се запита защо. Не знаеше. Не можеше да си обясни. Просто плачеше. И тогава и залютя. Отми сълзите и се засмя...

Господин Робърт усети първата слънчева милувка върху пухкавото си подадено извън кучешката колибка ухо. Отвори едно шоколадово око, примигна, облиза чер нос, прозя се, пак облиза нос и въздъхна. Стана. Изрови от запасите си прилично коматче. Усмихна му се и го залепи на огромния си розов език. И тъкмо тогава видя. Нарушителят. Глътна недъвканата хапка. Изчака го да обере всички ягоди. Да направи две-три крачки и го сгащи. Не го лая, не го ухапа. Подпря го на бетонната ограда. Облиза му мутрата. При всяко мръдване лекичко му показваше огромните си зъби. След два часа така ги завари стопанката - куче и човек. Само дето човекът се беше наакал.

Изпитът свърши. Чакаха за резултатите. Сега, когато напрежението бе напуснало съзнанията им тишината нямаше шанс. Всяко изречение започваше с „ами аз...”. Пресрещаше го друго „ами аз”. Сблъскваше се с трето „аз пък”...Точно под широко разтворените прозорци на стаята, в която бе протекъл изпита. Докато пишеха портокола с резултатите учителите слушаха детските версии. Бяха поне стотина. А учениците двадесет и двама...

Някой ден ще заплаче над нас тишината. Ще се взираме в своите стъпки. В своите сенки. В своето Лято. Ще разперим надежди наместо криле и мъдри пориви в нас ще говорят. Не за посоки. Не за тичащи в тъмното диви коне. Не за скрити ласки. Не за любовни неволи. Някой ден ще ни каже ли някой какви сме били. Там във тъмното утро на изгревът Младост. Някой ден ще заспим уморени в далечно небе. Някои ден...До тогава нека бъдем! Хора!