Рисувам върху камък

Автор: Светлана Караколева
На Слави

Две топли длани протегни напред
вземи назаем лято от един поет
и с полъх нежен на кралица
от твърда буца лед за мен и в мен извай душица.
А после с дъх я посребри
и нека в твоите коси
в най-тихото от световете
в душицата поникне и едно любовно цвете

Дори градина на илюзии сътвори
и нека там отворим заедно очи
звездите нека нас да знаят
и в сняг и лед да има за какво да си мечтаят.
Не искам много-просто длани две
ти имаш ли ги или станали са те криле
на страшна хищна птица
аз искам теб – жената
а не безстрашната орлица.
И знам, че много искам
ала нищо нямам да ти дам
нали съм буца лед, не мъж,
не океан и щом отминеш ме
със поглед на орлица
от студ ще се стопя
и ще попия в коренчето на тревица.
За да продължи човек трябва в тих словоред
под мастилено черни звезди
сам на белият лист да реши
да живее ли с хиляди болки
или просто да ги сподели.
И така на парчета душата
побеляла от лютата мъка
ще пълзи, ще върви,
ще добие криле
после ще се прероди.
Страхувам се
от всяка волна мисъл
от всеки порив,
от вълшебството
от слънчевата си страна
от спомена на детството
от безутешните страни на песента.
Страхувам се
макар да знам че самотата никого не жали.
Не си за мен
не съм за теб
но заедно сме
нужда ли сме
или просто сме добри другари?
И ако изпеем песента
и вятърът нанякъде ни грабне
ще има ли поне един сюжет
за теб, за мен, за нас-
да го открием жадни?
Един въпрос във хилядите дни
а ребуси рисува над света дъгата
Очи вдигни опий се в цветове
и нека само страховете
скитат във пустинно пладне.