Тъмно е

Автор: Светлана Караколева

Тъмно е. Е, не чак толкова. Въпреки плътните завеси силуетите на познатите мебели изплуват тук там в топлата тишина на стаята. Другите спят. Не трябва да шавам много много, защото щом ги събудя ще стане тя една.

Ще ме питат боли ли ме нещо, пие ли ми се вода, ходи ли ми се до тоалетната, лош сън ли съм сънувала...Нищо ми няма, само дето кой знае защо съм будна. Предпазливо се обръщам. Бавно като крадец. Не знам какво е крадец, но по-големите деца разказваха някакви страховити истории за много висок мъж с черна маска на лицето и огромен крив нож в ръка. Можеше да чуя и повече, ама точно тогава мама ме извика.

Лошото е, че големите разбраха откъде ги подслушвам. Следващия път ще ме хванат. Ясно е, че никой не иска някаква си шест годишна кокалеста дребосъчка или както те казват „пикла” да им се мотае из краката. ”Пикла”! Как ли пък не? Ще видят те!

Кукувицата от стенния часовник обявява, че е три часа сред невероятното бумтене и дрънчене на веригите, които преминават през вътрешността на къщичката и. Знам, защото един ден надничах вътре и после се наложи да я носят на часовникар, а пък аз отнесох някой друг шамар. Така и не разбрах как кука като е само една пластмасова птичка, ама някой ден ще пробвам отново.

Мама и тате спят на съседното легло. Тате хърка ужасно. Една нощ, пак ей така се събудих и започнах да го имитирам. Олеле, като се събудиха, като се развикаха, че пък и като ме шамаросаха...Затова сега щом го чуя ми става смешно, но пъхвам глава под юргана и внимавам да не се издам. Ето мога да си поиграя на съгледвач. Трябва само да не се движа и да наблюдавам.Откъде знам за съгледвача? Ами научих се да чета когато бях на пет и сега, когато ме оставят сама в къщи по цял ден чета книгите от библиотеката.

Внимавам да не ме спипат, че пак ще викат, а може и да ме понатупат. Както когато изрязах две очи в новите завеси на мама и рисувах по белия шкаф с алуминиева кофичка за крем карамел, и скочихме с Дора от втория етаж в градинката пред блока с огромния черен чадър на тате...Бррр...Как ни видя Бай Георги! Предател мръсен! Заради него дупетата ни посиняха, а ушите ни станаха гумени.

После ни гледаше леля Тодора - на Дора баба и. Тя поне е добра - като ни нахрани и ни пуска навън. Да не правим бели в къщи. Само дето си направихме кюфтета от кал и ги изядохме и после си спомням, че се събудихме в една бяла гадно миришеща стая, а мама ревеше над гравата ми. Тогава не ни биха, ама после ме заключваха в къщи и така се стигна до четенето и дупките в пердетата. Минали работи. Да бият, аз като порастна ще избягам и ще видят те кого ще бият!

Била съм изливала млякото в тоалетната! Ами като не го изпия - бият ме, като го изливам - пак. Тъпи хора, те не ядат и не пият това което не обичат, ама мен все ме карат... Я какво е това? Там нещо блести. Свивам мигли. Защо не се научих да намигам когато Дора ми показа? Става все по-голямо. Не е червено. Значи не е като ония страшни топки, дето влизали в къщите и избивали хората. Бяло е и свети отвътре. Прилича на мъничко човече с остри уши...
-Остри! Друг път! Твоите уши са тъпи и приличат на охлюв! Моите са като спирали на раковина.

Знам какво е спирала, а също и раковина. Като доближиш черупката на морския охлюв - рапана до ухото си чуваш морето.
-Ти, със спираловидните уши от морето ли идваш?
-Не, идвам от Северния полюс! Ама е много далеч! Ти си още малка, няма да знаеш къде е! Защо ли изобщо говоря с теб!
-Ей, фукльо! Знам къде е и какво е! Ами ти защо си у нас? Сега е Баба Марта, не се носят подаръци на децата, пък и на мен май ще ми трябват само тапи за уши, че нашите много викат напоследък...

-Абе ти можеш ли да мълчиш? Тук съм за да прибера Снежинките. Време им е да си починат.
-Почиват ли?
-Ами ако ги оставим няма да има пролет, лято и есен...
-Кой казва кога трябва да си идат у дома? Имат ли си майка и баща?

-Имат майка - Земята. От нея влагата под топлите лъчи на слънцето се вдига високо, високо в небето. Превръща се в облак и щом стане достатъчно много облакът започва да плаче. Ако татко Слънчо е далеч -сълзите на облаците замръзват и се превръщат в красиви танцуващи създания...
-Снежинките! Значи щом баща им е по-близо до тях те са капчици дъжд? Нали?
-Точно така.

Замислям се. Защо децата не са като снежинките? Да могат да променят формата си, когато не ги обичат? Да танцуват на воля над широкия свят докато се посипят? Или пък щом заплачат от сълзите им да порастват красиви цветя?
-Айдееее! Ставай де, ще закъснеем? Ти човек ли си да чуеш! Ще ме накаже началникът!...
Един нелюбезен гребен се бори със сплъстените ми къдрици. Гледам да се скрия от него, но пъргавата длан на майка ми намества моя врат. Тихо си мрънкам под нос „ще видиш ти...”