Играчка - Плачка

Автор: Светлана Караколева

Рева. Като магаре. Изпод вплетените в сълзите мигли поглеждам какво прави Дора. Реве. По-тъничко и по-тихичко. Явно влага в цялата тая работа повече чувство. До кога ще квичим така? На мен вече ми доскуча.

В края на краищата бихме могли да правим и други работи. Като например да играем на докторки с новия и комплект. Или пък да отидем на селската поляна и да берем маргаритки. Можем да си оплетем по един венец от тях и да играем на принцеси. Дора ме сръгва с лакът в ребрата. Явно не се справям добре с квиченето.

Надувам бузи и ме напушва на смях. Тя отново ме ръгва злобно. „Дрисла!” „Пикла” Докато усетим вече се търкаляме по земята и се скубeм като за последно. -Явно сте решили да порастнете плешиви! - баба Бонка се смее над нашите изкривени и огорчени изпомацани физиономии.
-Тя почна първа!
-Ти ли ма! Знаеш ли как ще те наредя!

-Стига вече! Отивайте да се измиете и бързо на масата, че е време за обяд.
-Бабо, не сме гладни - сега вече ревем единодушно и от сърце.
-Погледнете се и двете какви сте ми торби с кокали! Като порастнете никой няма да ви хареса. Който не се храни остава дребен като джудже.

Пусто порастване - съмне, мръкне, и все не идва!
-Кога ще порастнем? Утре ли?
Баба се смее. -Как утре? Ще порастнете като станете на осемнадесет!
Дора започва да свива пръсти и да смята.
-Стига се мъчи ма! След дванадесет години! Що ходиш на училище като не можеш една проста сметка да направиш.

Още малко и пак ще се хванем за косите. Баба ни прегръща и двете и докато се усетим вече сме опразнили глеждосаните панички вкусен селски боб.
-Ха сега, да поспите баба! Постлала съм ви навън на чардака на големия миндер, ама лягате и спите не спите, да не ви чувам гласовете. Може да си вземете играчките и хем да мирувате, че и аз искам да си полегна.

Очичките ни святкат. Съзаклятнически. Щом баба ще спи, значи ако сме тихи ще можем да се измъкнем и да идем на селската вада да ловим жаби. Как се ловят жаби? Ами не знам, ама Дора знае. Тя е родена в началото на януари и е по-голяма от мен с девет месеца. Ходи на училище, щото такъв бил закона, а аз защото съм родена в края на годината ще тръгна тази есен.

Мирни, кротки и тихи пренасяме всичките си съкровища на миндера. Баба си влиза в долната стаичка. Изчакваме я да заспи и се измъкваме с пързаляне по парапета на чардака - стълбите скърцат. После през решетките на металната ограда провираме слабичките си телца и хукваме към реката. Басмените ни роклички с презрамки се усукват около телцата ни. Джапанките шляпат ходилата.

Мъкнем празен компотен буркан с капачка. За жабите. Редуваме се да го носим. Скоро забелязваме кафевите цветове на тръстиката. Замирисва на блато. На кал и слънце. Ято патки недоволно напускат най-дълбоката локва. Рекичката е почти пресъхнала. Оголените камъни парят като стъпиш на тях. Решаваме първо да поиграем на гоненица. Чак до небесата полита лепкавото дъно на рекичката. Но ние се смеем доволни.

Две - три кози, дошли да пият вода плахо гледат. Не знам те какво гледат, ама аз докато ги гледам се подхлъзвам и се бухвам посред реката. Дора, докато ми се смее се стоварва отгоре. Край! Сега няма как да се приберем. Баба щом ни види кални и мокри ще разбере, че сме се измъкнали. Изпираме си, естествено с речна вода дрехите. Опваме ги на близкия храсталак и докато съхнат бърборим нещо си.

-Няма ти роклята!
-Стига ма, да я даваш бързо!
-Не съм аз! Нали през цялото време стоях до теб!
-Вярно! Хайде да я потърсим! Идвал ли е някой?
-Не, аз не видях.
Мотаме се наоколо и изведнъж Дора измъква някакъв надъвкан парцал из крайречните храсталаци:
-Козите са ти яли роклята!

Ами сега? Надувам гайдата. Баба ще ме убие. Сигурно ще каже и на нашите. Ами как ще се прибера?
-По гащи! Тръгвай!
-Няма! Срам ме е. Всички ще ме видят!
В този миг баба пристига. Оглежда положението. Изслушва, утешава, кара се и накрая решава, че така няма да стане. Отива до къщи. Взема друга моя рокля и ми я носи. Вече облечена я прегръщам и сополивя миришещата и на домашен сапун престилка. Да не остане по-назад Дора реве в другия и край...