Жаба

Автор: Светлана Караколева

-Стига вече! Не искам! - тропам срещу Дора с крак.
-Хайде де! Шубе те е!
-Не е вярно!...
Цялата тази препирня е начало на поредната щуротия, която ще докара на невръстните ни плещи, (е разбира се,зависи и докъде ще стигнем в нарушаването на правилата) лека, а може средна или апокалиптична родителска истерия.

-Хайде де, набързо! Кой ще разбере! Че то, докато се разправяме вече щяхме да сме отишли и да сме се върнали!...Ще ми се да и вярвам, ама ето лятото е в разгара си. Откакто станах достатъчно голяма, че за два месеца да не ме искат в детската градина "поради навършване на пределна възраст", няма ден, да не сме направили беля. Явно нейните родители са по-търпеливи от моите.

Дориният ентусиазъм си е все така свеж и изобщо не и идва наум, че мен довечера ме чака едно доста болезнено "аз, казах ли ти...",част от което нося като спомен щом опитам да седна някъде.

Потривам непослушното си дупе и в миг решавам, че има място за още една "поука". Какво пък, слънцето е толкова в началото на предиобеда! Баба отиде до града,че имала работа. Ние сме сами в огромния селски двор. Заключени сме, ала нали можем да се промушваме през пръчките на оградата! Е,вярно! Дадохме клетва да не мърдаме от двора. Поиграхме си известно време,ала то като ти е в кръвта белята... И думата не върши работа.

След малко вече сме се кротнали и се радваме на "забраненото"-естествено пак сме на селската река. Този път - никакви рокли, никаква гоненица, никакви глупости! Обули сме къси гащи и въоръжени с компотения буркан сме на лов за жаби. Селските патки още щом ни зърват хукват на където им видят очите,а ние -"ловкините", съсредоточено оглеждаме "терена".

Някой друг боклук, стъклена недосчупена бутилка, пластмасова кукла без глава, стара обувка...Всяка находка се вдига, оглежда, обсъжда и след генералското "не, не, много е смотана" прелита над върховете на тръстиките.
-Оле, как не се сетих! Ами дай да идем в тръстиките! Те жабите там се крият денем. Стъпвай по-тихо де!

Охкане, ахкане,пъшкане...Най-накрая Дора успява да улови и пъхне в буркана една доста голяма жаба. Без повече опити хукваме към къщи. Естествено буркана мъкна аз, а жабата е опулила вътре едни огромни уплашени очища. Отворила е една голяма уста и едва диша, както на нас ни се струва въпреки дупките в капачката. Хич не е забавно.
-Ами ако умре? И двете не знаем какво да правим. Късно е да ходим до реката. Не ни се струва добра идея да пуснем жабата. Не знаем може ли сама да си иде у тях, а и гласът на баба се чува от улицата.

-Кладенецът!
-Страхотно! Пускай!
Скриваме набързо буркана в лехата с картофите и ни лук яли, ни мирисали се умилкваме на баба. Жената е очарована - не сме омазани, не сме се били, нищо не сме счупили и не сме тършували в гардероба и раклата. Явно,сме слушали.


Надвечер баба спуска завързаната със здраво въже кофа в кладенеца. Въжето е закрепено на доста дебело кръгло дърво. Има дръжка, която като се избутва осуква въжето около дървото и пълната кофа изплува от доста дълбокото тъмно гърло. Забранено ни е да го доближаваме и да надничаме вътре. "Едно дете, дето не слушало паднало и се удавило..."Не знаем какво ни спира, ама рядко хвърляме по едно око на скритата в тъмното дъно проблясваща вода. Лъха на хлад и общо взето ни е страх. Гледаме как вадят пълните кофи и се радваме на студената вода. Вкусна е.

-Жаба! Олеле, жаба в кладенеца! Край! Водата ще се развали. Няма да става за пиене. Вие ли пуснахте жабата? Вие ли!
Не си усещаме ушите. Баба хуква да се обади на баща ми и неговата сестра. Тате мъдро решава,че първо ще извадят жабата. Спуска се вътре и след известно време се показва стиснал животинчето за задния крак. Изглежда ни сърдито и го пуска в градината.

-Ама сега ще умре! Как ще си иде у тях? Няма къде да спи! Ние само за тази нощ я пуснахме в кладенеца! Утре щяхме да я извадим и да я върнем у тях!...
Ревем една през друга. Възрастните са изумени. Смеят се, а после ни обясняват всичко за жабите. Този път не ни натупаха.