Момина сълза

Автор: Светлана Караколева

Някога и аз бях млада като тебе, мое дете. Исках да обичам и обичах и раздавах своето женско сърце. Срещнах хора различни, но сякаш винаги беше една, макар и многолика и винаги истинска Тя - Любовта. Имаше пролети, губех се в зими. В есени листите горски скриваха жарки сълзи, а в лятото винаги истински жива плувах в бистри, но често дълбоки води.

Как да ти кажа - всеки сезон дните подрежда - в изгреви, в залези, в кротък и кратък човешки живот. Толкова пориви като бисери имах, исках и давах докато срещнах Го.

Беше много различен от всичко, което бях искала, но бе Онзи дето допълваше мен. После след първата глътка прозрение, почнахме да се гледаме като котка и куче, но отмина след време дори и това, и ето ме днес - тук пред тебе роня признания - често искана, но не лесна уви се оказва човешката нужда – Тя – Любовта.

Винаги има песен, в която болка от обич изплакал е някой - песен за теб. Там сред тъжните звуци на чужда несрета има и отговор - чист като капка кръв от сърце на поет.

Проза е трудното ставане, че от криле птичи щом паднеш, дълго стискаш бездиханно неверие, но и на мен, скъпо мое момиче самотата е връчвала своето тъжно отличие...Там пишеше: не съм като тях, не съм като онзи поет. Защо ли тогава тихата песен и денем и нощем пееха оцелелите в мене мечти? И събирах сили и тичах към деня дето мен прероди.