Автобус на надежди

Автор: Светлана Караколева

В една странно дрезгава януарска сутрин малка фигурка с огромна пътна чанта на рамо плъзга забързана сянка по заледената улица. Светлината на гаснещите лампи фокусира с последно мигване коварството на зимната настилка. Сянката сгърчва форма и се размива. Жената, внезапно почувствала странно безпокойство повдига сръчно багажа и продължава опипом. В далечината два фара насърчават крачката и.

Потно усилие ражда приближаващата цел. Все по-близо. В различимата матовост изплуват две-три фигурки. Топло облечени. Тромави в желанието да потънат в добре осветената вътрешност на автобуса. Сънливи поздрави и дрънчене на монети. Шум от скъсване на билет. Ръмжене на двигател. Плавно гмуркане в движението. Шум от строшени ледени отломки. Чезнещи сгради. Шосе сред гората. Все по-забързано и черно в средата. В края заскрежени дървета махат на устремената машина, а тя важно изплюва отгоре им по завоите черни топки пушек.

„Ох, дано всичко мине нормално.” Жената опитва да затвори очи. Унася се в мисли. „Ами ако...Не, не би могло.” Опитва се да спре потока на бушуващите страхове. Заравя лице в мъхестия си шал. Една сълза попарва сухата му същност. След нея се търкулва още една. Далечното усмихнато лице на млад мъж опитва с нежна настойчивост да прогони пелената на тъгата.

Тъгата като дъга разперва ръце и впива снежно-бели зъби в женското сърце. Поваля злобно слънчевото злато на наранено щастие. Опитва се да го удави в блато от живи страхове. Опъва, дърпа, скубе и дере. Тогава сред сълзите изведнъж от джоба се разнася звън. -Здравей, мъничък! Да, не се притеснявай вече пътувам...Да, да след около час...Не, нищо ми няма...Не, не просто бях задрямала...Да, ще звънна щом наближим.Чао!

От съседната седалка разбудена пътничка тихо пита:
-За къде пътувате?
-За Стара Загора.
-И аз! Отивам на лекар.
-Аз също.
-Е тъкмо ще си имам другарче.
Заприказват се. Докторът се оказва общ. Заболяването - страшно. По-възрастната жена отива за пореден път. Младата - за пръв.

-Ти булче, не се притеснявай - реди старата и там е за хора. Щом има надежда да я уловим и да се молим. Може пък Господ дълга страница да ни е драснал. Пък не е лошо в болницата. Дават ни да излизаме. Отсреща има едно тенекиено капанче „Дамсити” му викаме. Там ходим да пием кафе, когато сме по шест.
-По шест?
-По-добре, че то химиотерапията хич не е цвете за мирисане...
„Господи, защо точно аз? С какво го заслужих?”...

-Ти булче, не плачи. Те тия работи, с рев не стават! Кураж се иска. То тая война с болестта, ако ще ревеш няма да я спечелиш!...
Наближават. Многоетажни сгради. Автомобилни колони. Тълпи минувачи на пешеходни пътеки. Червени светофари...
-Казвам се Роза, да знаеш. Щом заедно ще делим пътя, имената поне да си знаем.
-Аз съм Ана. Приятно ми е.
Скоро пътят свършва. Пред ужасяващо пригледните алеи на университетската болница.

Роза придърпва вцепенената Ана:
-Ей там е „Дамсити”. Да се отбием преди да влезем, искаш ли?
Посреща ги топлата усмивка на пъргава приятно закръглена жена:
Хей, Розичке, как си? Бре, че си хубава! Как си барнала прическата!
-За теб съм я барнала! - докато бърбори и намества перуката с една ръка с другата придърпва Ана и я представя. Глътват сладкодумното кафе и усмихнато се сбогуват. Телефонът на Ана пак звъни. Притесненият глас нарежда посоката на срещата.

-Какво правиш докторе на пътя?
-Здравей Розе! Дай да те прегърна!
Докторът се вглежда в нашареното след лазерната терапия лице на Ана. И неочаквано изтърсва:
-Ама се отбихте в „Дамсити” нали?
Ана изобщо не го чува. Там някъде из стръмнините на балканските урви пълзи изпуснатият автобус на завръщането.
„Дали ще го хвана някои ден?”