Наводнение

То може да трае, докато вали дъждът, докато водата продължава да се надига. Някои потопи са с библейски мащаби, продължаващи седмици, дори месеци. Такъв потоп поразил долината на Мисисипи през 1993г. Местното население е свикнало с периодичното покачване и понижаване на нивото на реката. Те често се обединяват в битка срещу природните стихии за запазване на домовете си. Те отказват да бездействат пред лицето на бедствието. Но 1993г донесла най-тежкото наводнение от век и половина насам. Мисисипи се превърнала в чудовищен противник, а битката щяла да продължи месеци.

Водите от близо 1/4 от Северна Америка се оттичат от горното течение на реките Мисисипи и Мисури. През пролетта на 1993г притоците им прелели от продължителни дъждове, които превърнали земята между двете реки в нещо, наречено от някои "шестото голямо езеро."

До средата на юли, с рекордни нива при Сейнт Луис, десетки градове по долното течение на реката били застрашени от изтриване от картата - градове като Сент Женевиев, Мисури. Основан от френски заселници през 40-те години на 18-ти век, Сент Женевиев е най-старото европейско селище по западните брегове на Мисисипи. Част от тази френска колониална архитектура не се среща никъде другаде в САЩ. Ако реката бе продължила, това богато наследство щяло скоро да бъде унищожено.

Там, където водите били удържани, градът дължал сигурността си на стени, изградени от пясъчни торби и една необикновена доброволна акция. Хора от всички социални слоеве- от местните до националната гвардия - се обединили в опазване на останките от Сент Женевиев. Битката продължила през цялото лято, докато реката продължавала да се надига, но поне за едно хората от долината на Мисисипи извадили късмет. Докато очаквали следващия разлив, те можели да се подготвят за атаката. Но много потопи се случват твърде бързо, за да може да се реагира.

В Южна Франция през 1992 г. поройни дъждове довели до покачване на нивата на реките до 15 м само за няколко часа. Получилите се мълниеносни потопи погълнали беззащитни градове и десетки хора се удавили. Населението на Сейнт Женевиев разполагало с време да посрещне постепенното покачване на нивото на реката и успели да се подготвят за най-лошото. Един от ръководителите на битката бил Върн Бауман, местен предприемач.

Върн бил президент на диговата зона - агенцията, отговаряща за поддръжката на дигите, сега погълнати от реката. Той координирал действията по спасяването на останките от града. Надигащият се прилив бил довел и поток от хора в града- близо 10 000 души от 34 различни щати. Но въпреки всичките им усилия, след 2 и половина месеца наводнения повече от половината от Сент Женевиев бил погълнат от водата.

Временни диги се виели из града, създавайки изкуствен воден фронт. Там, където Уинтър Стрийт се срещала с Норт Мейн, изникнал изкуствен остров - дело на 4 семейства, обединени в отчаяна битка за спасяване на домовете си. Изглеждало, че засега поне печелят. Но в борбата за удържането на реката семействата се изправили пред тежко решение- само домовете на тези, които можели да се борят, били защитени от дигата. В един момент се взе решение, че ще останат само пет.

После една от къщите не бе включена. Наистина ми е тежко за нея. Това е къщата на Хенри Стекли, който е над 70 годишен. Той винаги се е борил. Преди години вероятно той би предвождал цялата област. А сега реката се връща, а той вече не е толкова млад. Той е много упорит боец. Предполагам, това е първият път, когато губи. Тази схватка била спечелена трудно, но това били просто едни заместители на постоянните диги, които не удържали водата. Онези били построени от армейските инженери като част от обширна мрежа, създадена за укротяване на Мисисипи.

В продължение на половин век корпусът е изградил около 3500 км бетонни укрепващи стени и глинени укрепявания за защита на градовете и фермите и коригиране на естествения ход на реката. Самите фермери, заедно с щата и местните правителства са построили още хиляди километри, но планът създал нови проблеми. В продължение на 10 000 години големите заливни равнини от Американския среден запад служели като място за естествено разливане на реките им. Едва през последните няколко века цивилизацията е навлязла в обиталищата на реките.

Докато речните стени се удължавали и издигали, те притискали течението във все по-тясно пространство и скоростта и налягането на водата зад тях се увеличили. Когато реката не може повече да бъде удържана, тя удря с многократно по-огромна сила и обем. Това се случило през лятото на 1993г на места като о-в Каскаския, на 14км от Сент Женевиев. Там нямало начин да се поддържат дигите или да се спаси градът. Гледката бе удивителна - р. Мисисипи стягаше видимо безкрайния си мускул. Десетки домове и други сгради, включително градската черква, останаха под водата.

Някои островитяни смятат, че потопът ще унищожи цялата комуна, чиято история датира отпреди близо 200 години. Сега всички жители на Каскаския- хора и животни, били принудени да потърсят убежище в единствените налични възвишения- самите диги, които им изменили. Целият остров и около цялата дига всичко е под вода. Сега вероятно единствената част, която не е под водата, са най-високите диги в самия център. Водата ще продължи да се надига.

Дъждовете на север продължават и много диги на север и юг са се разкъсали. Съжалявам да ти го кажа, скъпа, но изгубихме всичко... освен себе си. Обичам те, съкровище. Ще се видим пак, нали? Добре, чао, мила. Искам само да се измъкна оттук. Искам децата ми и съпругът ми да се махнат оттук. Всичките ми мебели са все още тук... всичко, за което сме се трудили. Имахме кучета, котки, две крави. Но си имам своето семейство. Съпругът ми е роден и отраснал тук. Не искам да се връщам. Няма да изгубя всичко отново.

Из целия Среден Запад дигите са създали измамно чувство за сигурност за увеличаващото се население на заливните равнини. До края на лятото на 1993г 2/3 от всички диги били разрушени или залети, докато реките продължавали постъпателната си атака. В цялата история на целия свят хората винаги са се заселвали в заливните равнини, възползвайки се от плодородната им почва и собствените ресурси на реките. На много места те трябва да са защитени с изкуствени диги, а дигите имат свойството да се провалят, като резултатът понякога е катастрофален.

В Китай през 30-те години потопи разкъсали дигите покрай реките Яндзъ и Хуанхъ. Потопът на Яндзъ убил 3.5 млн. души в едно от най-големите природни бедствия на века. Около Сейнт Женевиев, дори където дигите били по-високи от върха на прилива, реката открила начин да проникне през тях. След 8 седмици във вода, проблемни места започнали да се изронват по керамичните стени. Дори едно малко ручейче може да представлява страшна заплаха.

Само за минути от заплаха това се превърнало в катастрофа. Нежелаейки да се предаде след толкова дълга борба, Върн Бауман се решил на един последен опит и се отправил към пробива. Той се надявал, с малко късмет, да прегради прилива и да спечели малко време на семействата, чиито домове били на пътя на водната стихия. Той събрал пръст, откъдето успял да намери, дори от основите на дигата под него, но колкото и усърдно да работел, не можел да надвие реката. Скоро изходът бил ясен.

Единствено можело да се изтеглят хората и машините от разпадащото се укрепление и да се евакуират къщите зад него. Надеждата вече бе нищожна или никаква, когато камионът падна. Най-удивителното във всичко това бе бързината, с която се развиваше всичко. Из целия Среден Запад наводненията от 1993г взели огромни жертви - 10.5 млрд. долара щети, наводнени или разрушени домове, 93 000 кв.км под вода и около 50 живота, загубени в реката.

Колкото до града Сент Женевиев, той бил спасен, или поне повечето от него. Но стотици сгради били унищожени или повредени. От тези наводнения били извлечени важни поуки, които някои хора взели присърце. В миналото повечето жертви на потопи постепенно се завръщали и започвали да строят отново, но този път всичко щяло да бъде различно.

Много семейства и дори цели градове са се отказали от битката и са се преместили на възвишенията, където ще са в безопасност при нов потоп. Тези промени в практиката и политиката са един вид признание, че не можем да спечелим в битка срещу природата. Най-накрая става ясно, че не можем да предотвратим природните бедствия, но пък може би ще можем да се научим да ги предвиждаме.