Хайдушко биле

Автор: Светлана Караколева

Вървя по разкъсания асфалт на града. Лека като перце. В еуфорията на здрачевината спокойствието на околните планини втренчва взор в моята биологичност. Усмивката ми е предназначена за порцелановият облак, омотан в клоните на най - далечния бор. Онзи. Ей там. Бързам да се гмурна в скривалището си. Дом или хралупа? Засмивам се.

„...на двата пътя вардиха, на третия та хванаха...Стуяне, бре хайдутино...”
Тази песен отдавна не ми дава мира. Песента за Стоян, дето пожелал като го бесят риза да му белее, перчем да му се ветрее. Пуста свобода! Като стане дума за нея, все различно я разбираме...Все ни е малко! Все не ни стига!...

Ето я и моята вратичка. На прозорчето наднича небрежно заметнатата завеса. От онези. Със слънчевите цветове. Съседският котарак отново се е свил на пухкаво кравайче на прага ми. Обичаме се ние двамата. Нищо, че сме от два различни свята.

Моята България - парламентарна, битова, спортна ме атакува с новини от близо и далеч чрез екранната безбрежност на телевизора. Ще ми се нещата да са по-хубави. За всички.
Мисълта ме кара да изляза навън.

Малката тераска е като остров сред тишината на звездната нощ. Уличната лампа е ограничила невидимата необятност. Като че ли, там в тъмното бродят сенките на легендите. Онази, хубавата Гергана сякаш е приседнала до старицата, която разправя за Индже войвода. За болката и страшната рана, за отсечените Балканджи Йовови нозе. Безплътно дихание белее в ленената риза на обесения Стоян войвода.

Живея на шега в един възрожденски град. Живея ей така. Като всички. Градът е колкото шепа голям. Днес. А тогава? Какъв е бил? Не знам какви измерения днес да му дам...
Имало едно време двама луди-млади. Много се любили. Много се искали. Но което е от Бога, то е писано на хората...Рада се казвала момата. Най-личната в градчето.

Баща и не си знаел алтъните. Ама сърцето му не било горделиво и на имане не държало. Случило се тъй. Когато тръгнала комитската работа и отбрани хора тръгнали да се сдружават за Свободно Българско и Радиният баща - чорбаджи Иван влязал в задругата. По това време Рада сетила, че на сърце и лежи Стоян. Стоян - сирак и сиромах. Работлив. Честен. Скромен. Почтителен.

Пролет било. На есен щяли сватба да вдигат. Както си е редно... Намерила се една келява душица да обади на поганците задругата. Посекли те чорбаджи Иван. Черна забрадка покрила Радината глава. Бездънни кладенци станали очите и. Хората издалеч я заобикаляли. Мъката и да не ранят.

В туй време табор цигани с писани каручки отседнали край градчето. Най-младата врачувала по ръка за един алтън. И разни билета варяла... Кой и как дал на Рада хайдушкото биле? Така и не се разбрало. Чуло се само, че Рада дружина събрала. Стоян и бил байрактаря, щото като тръгнали да се борят за войводството Рада го надвила...
Имало едно време... Шепне гората...