Завръщане на отсъствуващия

Ние се завръщаме, защото започваме.... Ние започваме, защото наше право е да се завърнем. Това е истината.. .

Разхождах се по платото, което се простираше покрай дълбокото море. Вятърът беше тих, облаците далечни и застинали, разкъсващи небето на парцали, които изглеждаха като неизвестна писменост от далечна епоха. Погледнах морето: между издигнати високи стени почиваше водата. Времето минаваше неусетно. Чувствувах се като птица, летяща в сурово небе.

Търсех камъни и камъчета, които да хвърля в морето, за да раздвижа синята му инертност. Намерих само пясъчни зрънца, които подритвах с крак и които се разлетяваха бързо, за да паднат бавно върху земята.

Вървях и навремени се навеждах, търсейки сухи треви и клони, довяни тук от дървета или от храсти, но не намирах. Разбрах, че нищо не расте на това високо място и може би никога повече няма да порасте. Ужасих се от мисълта за безплодието.

Вървях. Платото беше песъчливо, почвата му се разпиляваше под стъпките ми. Страхът започна да ме преследва на всяка крачка и при всеки скок. След мен се образуваше облак прах, който ставаше все по-голям. Когато ме нападнаха по склона на платото, трепнах, като птичка, на която са опрели ножа до шията.

Хвърлих се към морската бездна и разсичайки въздуха, който ми направи таен проход към повърхността на спящата вода, почувствувах, че падам по права линия, свързваща морето и небето. Точката на страха по нея беше последвана от точката на удоволствието, после на примирението, на отчаянието и най-после на върховното щастие. . . Затворих очи и потънах.Тишина... После се обърнах и видях, че съм сред някакви развалини.

Не съм виждал подобни в живота си. Опитвах се да си обясня тази гледка, но не можех. До мен долетя един глас, следван от друг, който проникваше иззад някаква стена. Казах си: „Това са морски животни." Помислих си, че това е краят. След известно колебание прошепнах: „Не е ли това наистина краят?"

После се показаха две голи същества. Първото беше намръщено, а второто — усмихнато. Всяко от тях носеше камшик. Застинах на място. Те се приближаваха, а аз търсех в техните лица милост. Те се приближаваха, докато станаха като две скоби. Усмихнатото същество ми заповяда да седна и аз казах:

— Няма да седна на земята. Намръщеното ми заповяда да говоря, но аз отказах. То размаха бича. Краката ми потъваха в дъното, не можеха да треперят. Примирих се с мисълта, че разпитът ще бъде дълъг...

—Каква религия изповядваш?
—Тази на живота.
—Какъв е твоят живот?
—Този, който води към смъртта.
—А смъртта ти?
—От която се възкръсва.

—Как?
—Като сея.
—Какво сееш?
—Едно зърно, което не застива.
—Какво значи „да застива"?
—Да излезе от кръга.

—А ако ти влезеш в кръга?
—Ще бъда верен на идеите си.
—Какви са твоите идеи?
—Да обичам.
—Кого обичаш?

—Грешките ми, които разстилат сянката на прошката.
—Кой ще ти прости?
—Този, на когото съм причинил зло.
—На кого си причинил зло?
—На този, който вля любов в сърцето ми.
—Кой е той?

—Създателят на любовта.
—Кой е създателят на любовта?
—Този, който поражда омразата.
—Кой е той?

—Този, който иска любовта да бъде все по-голяма.
—Как любовта става по-голяма?
—Когато „л"-то се удължава.
—Защо?
—Защото „л"-то е началната й буква.

—Откъде започва началото?
—От безкрайността.
—Какво е безкрайността?

Аз не можах да отговоря. Двете скоби станаха по-тесни и камшиците затрепераха. Огледах се и видях една стара порта. Наведох се, за да мина през нея, и ето че погледът ми се зарея из безкрайната градина. Бях смаян. Един пазач без оръжие ме спря. Белотата на кожата му грееше. Изпълни ме радост. Той каза:

—Ти си в една градина. Отговорих примирено:
—Сега съм в една градина. Той ми каза, след като ме приветствува с „добре дошъл":
—Разполагай се.
—На кое място да се разположа? Усмивката изчезна от лицето му и той каза
—Тук няма места и посоки. Свободен си да правиш каквото искаш.

Попитах нетърпеливо:
— И когато искам ли? Той отвърна студено:
— Тук няма време. Ти си сега, и вчера, и утре -Разбра ли? Оставих пазача и се отправих към едно дърво, отрупано с плодове. Чух, че ме насърчава, и попитах:

—Позволяваш ли ми да откъсна един плод?
—Колкото поискаш. Не знам как от устата ми се отрони въпросът:
— Къде съм, къде съм?
— Подиграваш ли ми се? Тук не е позволено да се подиграваш.

— Но ако аз желая да се подигравам?
— Не трябва да желаеш нещо, което го няма. „Каква свобода на желанията има тук тогава?" — казах си аз. В този момент чух смях. Огледах се, но не видях никого.

Търсих напразно, после извиках: — Какъв е този ад? В този миг градината пламна с прозрачен пламък, който едва не разтопи езика ми. Направих усилие да прося милост. Мястото изстина и аз промърморих ужасен: — Кой се подиграва с мен? Огнени езици се приближиха до мене, близнаха ушите ми и аз се развиках за помощ:

— Не мога да търпя да се подиграват с мен. Градината отново възвърна спокойствието си. Изтичах и се сблъсках със себе си. Стенанията ми се сблъскаха с дишането ми. Гласът ми не намираше път. Извиках, а желанието моделираше думите ми: „О, аз... ти... аз.. . о..."

Един прозорец се отвори над главата ми и разля топла светлина. Аз вече не виждах и се чувствувах като летящ атом или като пара, излизаща от парен котел. Когато станах на облак, морето беше под мен, платото вдясно, а хоризонтът — като кръг — кръгът на моите чувства.

Паднах във вид на силен дъжд, на сълзи от разкаяние... Почвата се съживи, пясъкът се спои здраво, семената започнаха да покълват, цветовете да се разтварят. Излезе лек вятър и раздвижи щастието. Тази дума, на която преживях всяка буква, тъй както никога преди това, нито след това, на никое място.

Уалид Ихласи (Сирия)