Завистта

Завистта се огледа в огледалото с блеснали очи. Възхищаваше се на образа си. Беше изуууумиииителнооо красива! Бе влязла в сърцата на още няколко души и сега се радваше на резултата. Дааааа, друго е, когато има с кого да другаруваш и чие сърце да разяждаш! Чувстваше се подновена, ентусиазирана, пълна с разяждащ живот. Гледаше се с нарастващо възхищение. Огледалото бе особено. Отразяваше хората, чиито сърца е завладяла.

Млад мъж, който въпреки професионалните си успехи, се чувстваше неудовлетворен и завиждаше на семейните си приятели. Семейство, което постоянно завиждаше на другите, че имат по-хубави апартаменти, къщи, коли, ходят на екскурзии; по-хубав живот. Младежи, завиждащи на съучениците и приятелите си за по-хубавите компютри, телефони, мотори; за “ по-свестните родители “.

Възрастна двойка, в която и двамата завиждаха на приятелите си за по-добрите партньори, за по-добрите кариери и по-хубавия семеен живот. Обвиняваха се взаимно за “ пропилените си години “. “ Чудесни картини! ”. Завистта лекичко се облиза.
Пооглеждайки навътре в огледалото, Завистта видя и малко момченце, завиждащо на приятелчето си за по-хубавите пожарна кола и камиончета.

Както и малко момиченце, което завиждаше на приятелката си за по-хубавите кукли. Завистта щастливо се усмихна; направо засия. Най-много обичаше да влиза в точно такива сърца – млади сърца, на деца или тинейджъри. Чувстваше се още по-млада и разкошна; по-безсмъртна!

Започна да гали и разресва дългите си коси – бавно и почти еротично, като непреставаше да се усмихва на образа си. Харесваше най-вече блестящите очи, които добиваха различни цветове – ставаха сини, теменужени, зелени, светло и тъмнокафеви, черни и с различни нюанси. Приемаха цвета на очите на подопечните и.

Реши, че ще навестява често новите си пленници, за да задържи изумителния си образ. Въздъхна щастливо. Усещаше, че навлиза в нова младост. Оглеждайки се постоянно в огледалото, Завистта откриваше нови поводи за радост. Всичките и пленници и осигуряваха младост и красота. Една от “ подопечните “ и бе на гости на приятелка.

Възмущаваше се от съпруга си, че не бил оправен, защото мъжът от тяхно приятелско семейство купил едикакво си и завел жена си на невероятна екскурзия. Завистта се усмихна със задоволство. Беше щастлива. Дълбоко се е вкоренила в жената; здраво е хванала сърцето и.

Завистта постоянно търсеше нови жертви. Подбираше ги. Вглеждаше се в слабостите на всеки. Преценяваше кое сърце и коя душа ще се поддадат веднага на силата и и кои е нужно да обработи. Свръхамбициозните и честолюбивите бяха сред първите и най-лесни жертви. Направо скачаше в сърцата им, “ хооооп “ и здраво стисваше душите.

Красота! Оооо, Да! Свиването на сърцето, сгърчването на душата, “ позеленяването и “ , предизвикваха в нея радостни емоции. Просто обожаваше да е в нечие сърце. Всяко трептене на някоя сърдечна струна от завист, “ обръщането” и в човека, изтъняването и от злоба, я хвърляше във възторг. Живееше За такива моменти! Живееше От такива моменти.

Един ден, наглеждайки “ питомците си “ и зареждайки се от негативната им енергия, видя нещо, което накара тялото и да се свие. Не казвам сърце, естествено нямаше такова. Тялото и потрепери в болезнен спазъм и усети, че се свива, просто изтънява. Косата и започна да пада. Как бе попаднала тази картина в огледалото не разбра. Но и краката и ръцете и изтъняха.

Младо семейство се грижеше с много любов за болното си момиченце. Обгрижваха го с нежност и му говореха мили думи. Тази картина не се нравеше на Завистта. Надяваше, че е попаднала случайно на нея. Изтръска огледалото, вярвайки, че образите ще паднат. За нейно съжаление нищо не се получи. Не само че образите не изчезнаха, но и картината продължи да и се явява.

Обръщаше поглед към жертвите си и се опиваше от тяхната злоба и яд. Отмяташе щастливо глава. Но картината все се появяваше отнякъде. Настойчиво, Натрачиво заставаше в центъра на огледалото. Завистта се амбицира. Не, няма да остави така нещата! Ще обсеби семейството, ще стисне здраво сърцата и душите на родителите и те ще започнат да завиждат на приятелите си за здравите им деца.

Ооо, да! Ще ги тероризира! Постоянно. Докато започнат да се ядосват, да се обвиняват взаимно за нещастието. Да обвиняват дори детето си за болестта. Завистта влезе в картината. Поразвилня се около родителите и влезе първо в сърцето на бащата. Заслепи я силна светлина! Вдигна ръце, за да се защити от нея. Там беше светло, топло и уютно.

Прекалено светло за нея. В нейното царство царяха тъмнината, студенината, мракът. Имаше заслони от плевели и изгнили дървета от завист. Стисна здраво сърцето на мъжа, искаше да изстиска и последните жизнени сокове. Соковете на човещината, топлината и любовта. Тя все пак ги познаваше, но бегло, защото се пазеше от тях, а и те я отбягваха.

Смятаха я за грозна, мрачна и миришеща на гнилота. Завистта стискаше с все сила сърцето. Но светлината плисваше отново и отново и я обгръщаше отвсякъде. От яд, започна да и пада косата. И това бе достатъчно засега. От косите и щяха да поникнат плевелите на завистта.

Нищо подобно! Вместо да пуснат корени, те се пръсваха от топлината. И най-страшното бе, че усети как се изплъзва от сърцето. Не можеше да се задържи. С последни, отчаяни усилия се вкопчи, с изкривени пръсти и сгърчено лице, в сърцето и душата на бащата. Не успя! Изхвръкна от там, като тапа от шампанско. Направо беше изплюта.

С побелели, падащи коси, посивяло и сбръчкано, като пергамент лице и съвсем изтъняло тяло, Завистта, заслепена от ярост, се втурна към сърцето на майката. Изобщо не успя да прекрачи прага му. Плътна стена от силна, безусловна майчина любов и човешка топлина препречи пътя и. Опита отново и отново. С дивашка ярост и сила. Не влезе.

Стената беше изключително здрава, макар и пулсираща и мека. При поредния опит, Завистта така бе изхвърлена, че изскочи от картината, от огледалото и се намери у дома. В дома на тъмнината и плесента. Започна да гледа тялото си с нарастващ ужас. Почти нищо не бе останало от нея. Косата и се стелеше на земята, ръцете и краката бяха тънки, като най-тънката и не особено здрава пръчка, снагата и представляваше извита скоба.

Със сетни сили и съвсем изкривени, като ченгели пръсти, хвана огледалото и с безумен поглед потърси питомците си. Начаса трябваше да ги види и да възвърне предишния си Образ! Още по-голям ужас. Картината със семейството го бе изпълнила до последното му късче. И както го бе изпълнила изцяло, в един момент огледалото се пръсна.Хиляди парченца, заиграха във въздуха, но после и те изчезнаха. Дори прашинка не остана от тях.

Завистта разбра, че ще изчезне. Знаеше, че ще се появи отново, възродена от някой завистлив човек. И че ще стане отново млада, силна и жизнена. Но пак бе победена от Топлината, Сърдечността и Любовта. Скриха се двата и крака, после ръцете, тялото. Останаха очите. Но вече безжизнени, слепи очи. Ослепени от светлината на Вечната Любов. Любовта за и от някого; любовта от и към света!

След малко изчезнаха и очите. Остана мъничка струйка от черни прашинки, която се шмугна в малка дупчица. Завистта си бе отишла. Щеше да се върне. Винаги се връщаше. Но и винаги си отиваше, когато обичта и топлината; човещината изпълваха нечие сърце и душа и светлината от тях заливаше света и хората.

Светлината, която за разлика от тъмнината – убежището на завистта и злобата – не искаше да покори нещо и някого. Просто струеше отвсякъде и навсякъде. И който желаеше я допускаше в себе си. В сърцето и душата си, във всяка своя клетка. Светлината се възраждаше! Силна сама по себе си; силна с и от излъчванията си. Светлината на истинските чувства и емоции! На истинския живот!

Автор: Надежда Златева