Домашното огнище

Скрита дълбоко в една борова гора, се скатавала стара къщурка. Толкова стара, все едно изникнала от вековната земя. Изглеждала разнебитена, с прихлупен покрив, който всеки момент можел да падне. Портата трудно се държала на пантите. Прозорците не се различавали под хаотично израстналата растителност, която скоро щяла да покрие покрива и да се издигне над него.

Вътре, в къщата всичко било изоставено – покрито с пластове прах и завеси от паяжини. Сякаш времето спряло в много, много далечна епоха. Върху масата и столовете също се наслоявал прахът на времето; двете кресла били с изкривени гърбове и имали “ измъчен “ вид.

А между мебелите се извисявало огнището. Толкова отдавна непалено, че прахът се стелел постоянно и плътна пелена от паяжина го покривала. Огнището било студено и празно. Като мрачен човек, отчужден от света и в плен на студената самота!

Цялата къща била просмукана от безвремие и самота. И от тихото постоянно отчаяние на отдавна забравен от приятели и роднини човек. Сякаш никога нищо не се е случвало и никога нищо няма да се случи! Огнището отдавна си мислело: “ Не искам да съм прашно и студено! Вместо да съм пълно с клонки и дървета и от мен да излиза аромат на зеленина и дъхава пролет, аз съм покрито с паяжини! Що за живот е това! Чувствам се самотно и тъжно! ” – въздъхнало тежко то.”

Спомням си времената, когато тази къща бе пълна с възрастни и деца, а аз с борови клонки и дръвца. Колко светлина, топлина и живот излъчвах!” – поредната въздишка на огнището накарала праха и перушините от заблудени птици попаднали в комина да паднат в него. Колкото повече мислело огнището за празнотата в къщатата и в себе си, толкова по-тъжно се чувствало.

“ Ееееех, ако можеше тази къща да се напълни отново с деца, смях и глъчка! Отново около масата да се събира семейство, а аз да го сгрявам с топлината си! Та нали, Аз, Огнището съм символ на домашния уют и живот! Не е за мен да съм мрачно и празно! “ – нещо като сълзичка капнало от него. “Сигурно ще вали дъжд! “ – казало си. “ Това е дъждовна капка, влетяла през комина. “

Но то много добре знаело какво е. Надявало се, че с идването на пролетта, когато хората си правят разходки и пикници сред природата, ще дойдат в боровата гора и открият запустялата къща. А като я видят, може да пожелаят да живеят в нея, сред мириса на дъхавите борови дървета.

... Пролетта дошла. Заедно с нея и пъстротата на природата – цветенца разцъфнали, птички запели своите песни, сърни, зайчета, катерички и всякакъв дивеч се гонели между дърветата. В къщата всичко било същото, но и не съвсем. Всички мебели, както и огнището сякаш се събудили заедно с природата от зимен сън.

Били все така прашни, но пролетното слънце не само огрявало покрива и портата на къщата, а и все по-често докосвало с лъчите си вътрешността и. Столовете и масата, двете кресла и огнището били обнадеждени. Някак усещали, че нещо ще се промени, нещо ще се случи в най-скоро време...

Природата разцъфнала напълно. Боровата гора привличала все повече хора. Те се разхождали, вдъхвайки зеления аромат на боровите иглички. Децата им се гонели между дърветата, като пощурели. А после всички сядали на една огряна от слънцето поляна, наслаждавайки се на топлината му и похапвали между шеги, смях и закачки.

Много хора стигали и до къщата, но неугледния и вид, който показвал, че там никой не живее, ги карал да не влизат вътре. Един ден няколко деца решили да поигрият на криеница в гората. Те така се заплеснали в играта, че не усетили колко навътре в нея влезли. Така стигнали и до къщата. Нейният вид не ги стрестнал. Станало им интересно.

Решили, че вътре има призраци. И пожелали отблизо да се запознаят с тях. Подвоумили се малко притеснено.Но пък после как щели да разказват на приятелчетата си какво са видели ...! Отворили портата. Тя жално скръцнала. От звука и леко се уплашили, но ентусиазирано се спогледали. Наистина тук е свърталището на призраците!

Влезли заедно, плътно притиснати едно до друго. Когато очите им свикнали с тъмнината, те нищо не видели, заради паяжините. Две от момченцата носели пръчки. Те вдигнали ръчички и ” разсекли “ паяжиновите завеси и видели масата, столовете, двете кресла и разбира се огнището.

“Ухаааааа! Значи призраците живеят, като нас! “ – казало едното. “ Така е! Ти какво си мислеше?! И те имат столове и маси, дори огнище, като всички семейства. “ – отговорило “ експертно “ друго, което така си говорело; по всички въпроси. Децата с интерес започнали да разглеждат къщата. Разпръснали се; всяко тръгнало към различен ъгъл.

Седнали в двете кресла, на столовете около масата. Открили близо до огнището забравено колело. А две от децата толкова се престрашили, че виждайки стълбище от лявата страна на огнището, тръгнали по него. Качили се на втория етаж. Там гледката била още по-плачевна.

Огромно изтърбушено легло заемало почти цялата стая, а единственият друг предмет – огледало със старовремска рамка – било покрито с петънца. След като огледали цялата къща, децата решили, че тя ще бъде скривалището им и я поразчистили. Огнището си отдъхнало. Най-сетне отново ще има смях, глъчка и тропащи детски крака в къщата.

Самото то, изчистено от праха и паяжините, засияло! От късната пролет до края на лятото децата идвали всеки ден в гората и къщата. Играели на криеница, на игри, говорели си. Било им много забавно и уютно.

И къщата вече изглеждала уютна и приятна. Огнището, макар и незапалено светнало. Животът станал весел и пъстър. Птичките сякаш запели по-високо и по-хубаво, цветята били по-ярки и многобройни. Слънцето разпръсквало светлината и топлината си по-силно.

Дошла есента. Децата тръгнали на училище. Все по-рядко посещавали гората и къщата. Огнището и цялата къща с огромна тъга започнали да се връщат към старото време на самота и запустялост. Сега им било по-трудно, защото копнежът им по топлина и живот се осъществил, а сега отново се връщали към пустотата.

Това, което им вдъхвало надежда е, че децата си обещали следващите пролет и лято, пак да идват в къщата. “ Е добре! “– казало си огнището – “ще мине и тази зима, птиците пак ще запеят, зайците и катериците пак ще се гонят наоколо и децата отново ще дойдат! “ – и щастливо се усмихнало.

Зимата настъпила и пухкав сняг покрил цялата земя. Посипал и боровите дръвчета, чиито клони изглеждали все едно покрити с бели калпаци. Къщата стояла притихнала, а мебелите в нея – всеки зает със собствените си мисли. Огнището си мислело “ Добре би било да има някой, който да ме запали! Така аз ще се стопля и ще сгрявам и всички наоколо! “.

Дните минавали, всички в боровата гора спели зимния си сън. Един ден бил особено студен. В къщата всичко било замряло. Огнището потънало в тъжни мисли. Толкова тъжни, че от време на време от него се отронвала въздишка.

Свечерило се. Вятърът силно виел и се шмугвал яростно между клоните на дърветата. Студът постепенно сковавал природата в студената си прегръдка. Съвсем се стъмнило. Нищо не се движело в гората и къщата. Всички замрели в просъница.

Тогава в студената тъмнина нещо прошумоляло. Чули се стъпки, отново тишина и отново стъпки. Шума от стъпките станал по-силен, а те – повече. Нищо страшно не се случвало. Просто група приятели се изгубили в гората. Дълго време се лутали и вместо да излязат от нея, влизали все по-навътре.

По същото време в къщата отдавна всичко замряло в сън. Единствено огнището, което заспало с тъжните си мисли за самота, се събуждало и отронвало поредната въздишка. Събужданията му ставали по-чести, а въздишките по-силни. Изведнъж станало нещо странно.

Една от въздишките била толкова силна, че докоснала едно борово дръвце и фойерверк, забравени в огнището. Фойерверкът пламнал и от своя страна запалил дървото. Огнището се изпълнило със светлина и топлина. Цялата стая се огряла от светлината и топлината му. Навън приятелите видели светлината и ориентирайки се по нея, бързо стигнали до къщата.

Премръзнали и изморени от дългото лутане из боровите дървета, те радостни възгласи приветствали топлината от огнището. С облекчение седнали на столовете и си казали какъв късмет, че има къща в гората. За да приютява хората в мразовити нощи, като тази или в горещите летни дни.

Стоплили се, разсъблекли палтата си и извадили храна от раниците за среднощна закуска. “ Никога не съм ял по-хубава закуска от тази! “ – казал единият от тях и другите напълно се съгласили. Всичко било прекрасно – топлината и светлината, които едновременно се излъчвали от огнището.

Столовете и масата, където можели да положат уморените си тела и да ги заситят с храна, горният етаж където леглото приютило всички. Те заспали сгушени и блаженни, топлейки се взаимно с телата си, свързани още по-дълбоко с преживяното в тази негостоприемна зимна нощ.

Заспали с усмивка на лице, благославяйки къщата и най-вече огнището, което ги сгряло с топлината си – както външно, така и вътрешно. Вече и огнището можело спокойно да заспи. То било щастливо, че благодарение на чудото да запали боровото дърво, осветило пътя на загубилите се и ги сгряло в мразовитата нощ. И то заспало с усмивка. Стоплено от радостта за свършеното от него.

От тази нощ нататък огнището вече не се чувствало самотно и тъжно. Приятелите, приютили се в къщата, били толкова доволни, че я намерили, че споделили с други приятели. И така цяла зима минавала върволица от хора, желаещи да подишат въздуха на боровата гора.

А когато им станело студено и огладнявали, отивали в къщата и удобно се разполагали на столовете около масата и огнището, което винаги било запалено. Хранели се, стоплени и зачервени от топлината и се наслаждавали на компанията си сред шеги и закачки.

А пролетта и лятото, къщата приютявала изморени туристи, които искали да поседнат в къщата, за която чули също от свои приятели и да се насладят на птичите песни, шумоленето на тревата движението на зайците, катеричките и другите животни. Били щастливи!

Огнището също било щастливо! Вярно, през пролетта и лятото рядко го палели – само когато на уморените туристи им се прияждали печени картофи – но пак изпитвало постоянна радост. Стигало му да чува стъпките на възрастните, бягащите крачета на децата, глъчката и шума. Така винаги се чувствало пълно и греещо. Изпълнено с радостта и веселието на хората и топлината на техните взаимоотношения!

Автор: Надя