Раковината

Кой знае откъде, от коя приливна вълна, се беше появила на пясъка. Голяма, бяла разкошна раковина. Лежеше на безлюдния плаж. Около нея имаше много на брой малки миди и раковини. Но тази беше специална. И само от птичи поглед изглеждаше бяла. Отблизо се виждаше, че е и черно-бяла, и цветна. Бе валял дъжд и дъгата чудно се отра-зяваше върху нея. Отразяваше и цветовете и. В сърцевината си, тя криеше не само шума на морските вълни. Пазеше, като съкровища много човешки емоционални спомени.

За младо слънчево момиче, потопило се с въодушевление цялото във водата. То се заливаше от смях и възторг, опиянено от гальовността на морските вълни, покрили с капчици голото му тяло. Тяло, потънало във водата с възторженост, празнуващо съзряването си.

То потъваше в морските дълбини, сякаш, за да си припомни откъде е дошло. Да приветства рожденото си място и ознаменува прераждането си. Прераждането си за новия емоционално зрял живот и същевременно възторгнато от младостта. Раковината пазеше и звука на топуркащи по пясъка детски крачета.

Смеховете и виковете на радост и забавление на децата, тичащи по пясъка и правещи от него замъци, къщи, самолети; различни произведения на детското въображение и ръце.
Пазеше и спомена за влюбена двойка. За прошепнати един на друг думи; сияещи усмивки, скрили вечното тайнство на този момент – светът е за двама.

Шепотът на преплитащи се едно в друго тела. На проникновени въздишки и стонове на възхита и удоволствие от откровенността на интимността. Имаше и спомен за раздяла. На едно семейство, с две малки деца. Топлината на пясъка, пречистващите, когато се потопиш в тях, морски вълни, прижурящото слънце, предразполагащо към покой и обич, не можеха да стоплят душите и сърцата на мъжът и жената, да им донесат покой.

Тъжните лица – техните и на децата им – тихото отчаяние, че нещо си е отишло, задържаните в сърцата и душите сълзи, бяха отпечатани в раковината. Тъгата мълчеше и тежеше. Но раковината шумеше и кипеше от топли весели нощи. Искрящи от смехове и песни на лагеруващи около огън, запален край брега.

Засмени и радостни от споделените смешни случки, анекдоти и вицове, извисили гласове в любими мелодии, гонещи се по брега, завладени и залени от смеха и морските вълни.
Тя пазеше и спомена за последното лято на една много възрастна семейна двойка. Съпругът, скоро след това бе починал. Но жена му стоически понесе всичко. Очите и не плачеха, само душата и сърцето.

Плачеха и се смееха едновременно, запазили много мили случки и щастливи моменти заедно, както и спомена за едно незабравимо лято. Не първото, не последното. Просто едно лято, съчетало в себе си всички други – наситени емоционално и прекрасни. Както прекрасен беше и целият им съвместен живот. Това лято се бе запечатало дълбоко в раковината.

Дааааа, Раковината пазеше много емоционални моменти, превърнати в спомени. Весели моменти; бягащи по брега за здраве хора и тичащи след тях кучета. Викове на болка и на радост, смехове. Споделени взаимни чувства. Споделена с морето мъка, удавена заедно със сълзите в бушуващите му води. Споделени тишина и покой пред тихите и спокойни води.

Покоят на душата, намираща се в хармония със света, свръзана с природата и отразяваща красотата и. Раковината лежеше на брега. Беше бяла. И не съвсем. Бе и черно-бяла, и цветна, с различни нюанси, отразяваща човешките нагласи, мисли, чувства и емоции.

Дълбоко скрити в нея. Като че ли въздушна струя ги придърпа още по-навътре. Скрили, запечатали тайнството на човешките отношения. Раковината лежеше на плажа. Тишината отново бе обгърнала морето, брега, всичко наоколо. Сякаш искаше да се преклони пред силата на човешките чувства, скрити в раковината и мощта на Природата.

Автор: Надя